Протести и обществена сигурност

Тя се определя като състояние на защитеност на жизнено важни интереси на личността, обществото и държавата

Княз Фердинанд през 1907 г. е освиркан и замерян със снежни топки от студентите

Стана ясно, че превишилите правата си полицаи по време на протестите, ще бъдат наказани, каза министърът на вътрешните работи. От това следват няколко въпроса. Има ли кой да прецени: протестиращите превишиха ли си правата, трябва ли да понесат наказание и те, кой да ги накаже, ако са превишили правата си или не са спазили дължимото „повиновение“ (чинопочитание, послушание) на властите, като се накажат служители с правомощия, ще има ли желаещи да попълнят изтъняващия вече ресурс на правоохранителните органи? Да прилагат сила и принуда не е ли фактът, който отличава полицейския служител от всички останали и ако се укорява този същностен и функционален елемент от дейността му, не се ли връзват ръцете на държавата за постигането на обществен ред и сигурност?

Всъщност, въпросът е за обществената сигурност. В публичното пространство се говори за личната (човек все повече се чувства, а и става несигурен), най-вече за националната сигурност (конституционно понятие от новото време след 1991 г., трудно за вкарване в рамките на дефинициите), обругана и низвергната е държавната сигурност (класически, но сегашни демонтажници още се сепват от споменаването u, думата обаче е за сигурността на държавата). Някога представителите на Копенхагенската школа заговориха за социеталната сигурност. Естествено и некомпетентно тя се обърка със социалната.

Обществената сигурност е различна от социалната и социеталната и е позната от времената, когато България не е самостоятелна държава. В речника на българския език на Найден Геров от 1904 г. думата „сигурност“ отсъства. За първи път понятието обществена сигурност се споменава след протести срещу държавния глава. Княз Фердинанд през 1907 г. е освиркан и замерян със снежни топки от студентите (яйца вместо снежни топки скоро влязоха в бойния арсенал на протестърите). С определенията държавна и обществена, появата на понятието сигурност съвпада с убийството на действащия министър-председател Димитър Петков и с антигръцките вълнения по българското Черноморие, които предизвикват приемането на Закона за анархистите и престъпниците против държавната и обществената сигурност на извънредна сесия от XIII Народно събрание. Свързани със сигурността и безопасността на хора и обекти, тези събития се случват за първи път в общественото пространство. Същността на сигурността е представена в закона като отражение на ангажименти по защитата на определени интереси и ценности в определен ред: държавна, обществена, лична, имотна.

Разсъжденията за съдържанието и смисъла на сигурността са концентрирани при определянето на целите на полицията в публикувания Закон за администрацията и полицията през 1925 г. след атентат (най-драстичната и уродлива форма на протест) в църквата „Света Неделя“. Понятието „държавна сигурност“ е употребено като наименование на основен функционален отдел в новосъздадената Дирекция на полицията. Независимо, че се появява в заглавие, „сигурността“ отсъства в съдържателен аспект. „Държавна сигурност“ остава бланкетно понятие, определя една идейна рамка, но без съдържанието, което зависи от обществено необходимите изисквания за съвместен живот.

Нещо повече, на практика отделът продължава да носи различни наименования - държавна безопасност или обществена безопасност, което показва стриктно придържане към текстовете на Търновската конституция за безопасност и порядък. Представяйки „назначението“ (целта) на полицията, законодателят определя сигурността като поддържане на обществения ред и вътрешната безопасност. Историческото основание за ориентацията към вътрешната безопасност е ситуацията на международна изолация в междувоенния период, ограниченият суверенитет след Ньойския договор, кризата в институциите за опазване на обществения ред и сигурност, появата на антиконституционни и противодържавни учения и практики. Според теоретиците по полицейско право, обществената сигурност е състояние, при което липсват рискове за обществено опасни вреди. Общественият характер на опасността, когато тя засяга общността, а не отделната личност, показва че всяка деструкция или увреждане, „разстройство“ на държавата и нейните институции съдържа една обществена опасност. Под разстройство на държавата се разбира увреждане на общежитието като народна общност, съответно неговия дух, спокойствие, съпротивителна сила, национално съзнание, национална чест, всекидневния граждански ред, правилата за благоприличие, добрите нрави.

„Обществената сигурност“, определена като полицейско-правно понятие, е израз на правомощията на полицията да взема всички необходими мерки за предотвратяване на вреди, съдържащи обществена опасност, стига те да не са contra legem (в противоречие със закона), но са допустими и мерки praeter legem (отделно от закона). Въз основа на последния принцип, са прилагани всички репресивни полицейски мерки, особено при обявяването на извънредно или военно положение.

Студената война, като че ли замрази протестите. Нейният край бе ознаменуван с изригване на народното недоволство и същевременно с ентусиазъм, прикрил липсващата държава и ред.

В наши дни обществената сигурност като социално-правна категория притежава ред особености, определящи съдържанието на дейността на право-охранителните органи: Обществената сигурност се отнася към всички граждани без изключение, от момента на раждането до края на живота им; По правило, засяга елементарни действия, постъпки и правила за поведение на хората, които протичат открито, публично и разбираемо. Регулира се от правни, социални и технологични норми. В сферата на обществената сигурност постоянно има различни публични мероприятия с концентрация на хора в помещения, на открито или на ограничена територия и пространства, което създава заплаха за живота и здравето на гражданите и за нормалното функциониране на организации и общности. Нарушенията на обществената сигурност включват различни групови нарушения на обществения ред, протести, масови безредици и гражданско неподчинение, въоръжените и невъоръжените конфликти, терористичните актове.

В съответствие с актуализираната Стратегия за национална сигурност на България от 2018 г., обществената сигурност се определя като състояние на защитеност на жизнено важни интереси на личността, обществото и държавата. Определението се основава на обособения индикатор за защитеност на жизненоважните интереси от обществено опасни действия и от негативното въздействие на извънредни ситуации, предизвикани от криминогенна обстановка, стихийни бедствия, катастрофи, аварии, пожари, епидемии и други събития, създаващи заплаха за живота и здравето на гражданите. Основни обекти на обществената сигурност са неприкосновеността на личността, животът и здравето на населението и гражданина, материалните и духовните ценности, спокойствието, трудът и отдихът на гражданина, дейността на организациите, учрежденията и предприятията.

Обществената сигурност е съставна част на националната сигурност. Тя отразява: потребността от обществен ред, ограничаването на посегателствата срещу формите на собственост, обезпечаване на достойнството и личната сигурност на гражданите, съхраняването на колективната идентичност, социалната стабилност и общественото здраве.

Обществената сигурност не търпи обезсилване и ликвидиране на държавата. Има ли кой, ще получи отговор след избори, редовни или не. Във всички случаи този, който отстъпи (по Бърнард Шоу), ще е интелигентният фактор в обществото.

Тези особености на обществената сигурност демонстрират важността и актуалността на тази сфера в дейността на органите за защита на сигурността и опазването на обществения ред. Освен това те определят съдържанието на правоохранителните им функции и правомощия.

*Авторът е професор по национална сигурност, д-р на ик. н. с 30-годишен стаж в Академията на МВР. Сега е преподавател по “Теория и история на обществената сигурност” във ВСУ “Черноризец Храбър” и “Обществена и вътрешна сигурност” в УниБИТ.