По линия на Държавна сигурност действително са предприемани опити за подкопаване на авторитета на Иван Михайлов
Отдавна се интересувам от т. нар. линия на “промакедонския национализъм”, по която бившата Държавна сигурност е преследвала хора, проявяващи интерес към македонския въпрос. Идеологическото объркване е било, меко казано, смущаващо. То неизбежно повдига въпроса доколко тогавашните български служби са били способни да правят трезв анализ на ситуацията и дали зад паравана на привидно добри намерения за защита на националните интереси всъщност не са обслужвали интересите на комунистическия режим, а чрез него - съветската и югославската политика.
Нека не бъда голословен и да покажа едно от безумията, от чиито последици днес се възползва Скопие.
Вижте това съдебно решение от 1947 г., постановено под председателството на печално известния комунистически функционер и македонист Михаил Сматракалев. Обвиняемият Георги Дукимов е определен в него като “македонец”. А вината му се състои в това, че е образувал “михайловистка организация”.
С основание възниква въпросът: как един последовател на Иван Михайлов, който отстоява българщината в Македония и се противопоставя на македонизма, може едновременно с това да бъде обявен от комунистическия съд за “македонец”?
И не вярвайте на скопската пропагандна теза, че той е бил осъден, защото искал обединение на Пиринска Македония с останалите части на Македония. По това време именно подобно обединение е част от официалната политика на управляващата БКП, която подготвя условията за фактическото откъсване на Пиринския край от България и присъединяването му към Титова Югославия. Следователно основната вина на подсъдимия трябва да се търси другаде - в неговата българщина и в принадлежността му към политическа традиция, която категорично отхвърля налагания македонизъм.
Същото комунистическо безумие виждаме и при неговите съратници Атанас Лясков, Асен Левков, Марин Вардев, Спас Писов, Лазар Тотин, Александър Койков, Георги Попангелов, Тимню Запрев и Ангел Каратанев. Всички те са записани в съдебното решение като “македонци”. А вината им е, че са “последователи на реакционната фашистка организация ВМРО (михайловистка)”.
Факсимиле с откъс от мотивите в съдебно решение от 1947 г., постановено в град Неврокоп (сега град Гоце Делчев -б. р.) под председателството на печално известния комунистически функционер и македонист Михаил Сматракалев.
Давам снимки от самото съдебно решение. То е публикувано в книгата “Табу. Време на страх и страдание. Преследването на македонците в България по времето на комунизма (1944-1989)”, издадена в Благоевград през 2014 г. от подкрепяното от Скопие македонистко Дружество на репресираните македонци в България, чиито членове ако се качат в един файтон, остават още места за сядане...
И тук стигаме до същината на проблема. Това е нагледен пример как българската комунистическа държава и нейните съдилища, вместо да защитават българския национален интерес, са провеждали дълбоко антибългарска политика по македонския въпрос. Политика, родена от идеологическо заслепение и политическо подчинение, която в определени свои проявления трудно може да бъде определена просто като “грешка”. Някои от решенията и действията є по своите последици граничат с национално престъпление.
За съжаление тази пагубна политика не приключва нито през 1948 г., нито през 1963 г., нито дори през 80-те години. По линия на Държавна сигурност действително са предприемани опити за подкопаване на авторитета на Иван Михайлов. На емигранти са възлагани задачи, свързани със създаването на интриги и разцепления в Македонската патриотична организация (МПО). По този начин, независимо от декларираните мотиви, обективно е бил разчистван терен за югославската пропаганда сред македонската емиграция.
По тези въпроси неведнъж е писала и Вида Боева-Попова - личен сътрудник и политически съратник на Иван Михайлов.
Парадоксът е горчив: днес Скопие използва като “доказателства” документи, създадени от българския комунистически режим именно в периода, когато този режим насилствено налага македонска национална идентичност на българско население и преследва онези, които отказват да се откажат от българщината си. Така идеологическите безумия на българския комунизъм десетилетия по-късно се превръщат в аргументи на съвременната скопска пропаганда.
Дано най-сетне узреем за необходимостта България да провежда разумна, последователна и проактивна политика по македонския въпрос - политика, която не просто реагира на поредната провокация, а системно издирва, публикува и популяризира документите и фактите и отстоява историческата истина. Само така може трайно да бъде обърната тенденцията, при която чужди пропагандни центрове използват дори грешките и престъпленията на българското комунистическо минало срещу самата България.
Труд
