Спортните бесове и политиката

Инцидентите при гостуването на „Левски“ в Скопие зададоха отново въпроса докога агитките ще бъдат ползвани за други цели

Кои са истинските виновници за напрежението и тежките инциденти, които съпровождат всяко състезание между отбори от двете държави?

И този път няма да стане. Бях си наумил в тези летни и ваканционни дни да предлагам на „Труд news“ по-леки текстове, лишени от обременяващата политика. Хем да носят информация от малко по-друг характер, хем да стават и за плажно четиво. Като ще е отдих, да е отдих и по страниците на вестника, без това да ги прави несериозни.

Очевидно, че няма как да стане. Трябваше да дойде мачът между отборите на „Шкупи“ от Скопие с българския „Левски“ край Вардар, за да се разгорят и без това неугасналите въглени от поредното огнище на напрежение с нашите братовчеди в Северна Македония. Появиха се пак призиви, достатъчно лицемерни между другото, да не се смесва спортът с политиката, едното да не пречи на другото, като че ли в политическите ни отношения със Скопие всичко е наред, а футболистите и техните фенове са тези, които биха могли да обърнат всичко с главата нагоре.

Е, направих си труда, доколкото можах, разбира се, да преброя колко изказвания на политици от двете страни на границата бяха направени по повод инцидентите около мача, в сравнение с тези на спортисти и спортни деятели. Общият брой на появяванията на политиците, в сравнение на тези с хората от спорта, бяха неколкократно повече. Последното, което видях и чух, бе на някогашния спортист, състезател по карате, а после охранител и дългогодишен премиер на България Бойко Борисов. Двата клуба да се споразумеели да не пращат агитки на мачовете в другата държава с оглед съществуващото напрежение в отношенията между нас, за да не се случвали подобни неприятни инциденти. И това, моля ви се, го препоръчва някогашен спортист, който, ако не друго, би трябвало да знае, че най-голямото унижение и неудобство за един състезател е да му ограничат достъпа на публиката. Да не говорим, че и самият Борисов има достатъчно вина за това състояние на нещата, но това е друга тема. А иначе всички сме убедени, че онзи лозунг „Спортът за един мирен свят!“ продължава да е актуален и че тъкмо той, спортът, е един от инструментите за опознаването и сближаването на хората по света.

Много приказки се изприказваха по повод случилото се в Скопие. Който знае и който не знае, взеха да правят оценки. Но и този път, както в много случаи досега, истината за инцидента не е само една. Няма да се впускам в това да анализирам отделните твърдения за това „кой пръв почна“? Да си ги разследват компетентните органи и институции, макар че когато става дума за тези органи и институции в Северна Македония, и особено когато, както в случая, става дума за българско участие, в много случаи компетентността се заменя с преднамереност. Хайде да не ходим твърде далече, а да си припомним ролята на местното правосъдие в случаите с българските клубове в Битоля и в Охрид и с насилието, упражнено над граждани на Северна Македония с българско самосъзнание. Ламбе, певецът и едновременно несръчен подпалвач на офисите на клуба в Битоля, вместо да понесе съответно наказание, сега се явява свидетел на обвинението срещу председателя на клуба в Битоля Люпчо Георгиевски, моля ви се.

В края на миналия септември, на път за Берат в Албания, се спряхме със съпругата ми в Скопие. Беше неделя, но успяхме да се видим с приятелите от българското посолство там. Най-голямото им притеснение беше предстоящият мач между отборите на домакините и нашия национален тим. Уж всичко било договорено с местните власти как да бъде контролирана и осигурена безопасността на българската агитка, как да бъдат посрещнати, настанени и изпратени запалянковците от България, как духът на спортното състезание да не бъде похабен и отпратен в някаква друга посока, и така нататък. От дума на дума, в рамките на шегата, в края на разговора ни те признаха единодушно, че може би са хората, които с най-голямо внимание следят тегленото на всеки жребий на европейските клубни турнири и състезанията на националните отбори. И се молят да няма срещи между тимове от България и от Северна Македония. Че вижте какво става. Видяхме за пореден път. 

Но понеже нещо съм настроен носталгично, ще припомня, че треньор на българския ЦСКА в началото на 90-те години на миналия век бе Гьоко Хаджиевски. Той доведе трима свои съграждани, които дълго време играха за столичния клуб. По време на прословутото Световно първенство в САЩ през лятото на 1994 г. Гьоко коментираше по местната обществена МТВ мачовете, в които нашият отбор участваше. И го правеше с дълбоки познания на българската футболна и спортна действителност, но и с много симпатия към всеки от нашите играчи. Тогава, през лятото на 1994 г., станахме свидетели на първия, но май и последен изблик на масова привързаност към успеха на България в Република Македония. Лятно време, отворени прозорци, всичко се чува, а когато Данчо Лечков вкара победния гол на германците, Скопие изригна от радост и удоволствие. Вярно, и там, като в малка страна, винаги се радват на съвременните варианти на библейската битка между Давид и Голиат. Но ние си приписахме този изблик на масова радост на българската победа! Сигурно е било така, защото наскоро колегата и приятел от Скопие Мариян Николовски ми припомни всичко това с тъга и че вече няма как да се повтори…

Веднага след края на мача приятели ни звъннаха да ни поздравят и, както се полага, дойдоха заедно с още едно-две съседски семейства, та в тясната служебна квартира изкарахме до сутринта… После и други футболисти играха в български клубове, а и наши играчи отиваха край Вардар. Помня, имаше едно официално посещение на тогавашния вицепремиер Евгени Бакърджиев, който постави въпроса за това баскетболни отбори от Република Македония да се включат в българското първенство. Ако пък днес някъде по световните кортове чуете за успехи на тенисисти от съседите, да знаете, че първите стъпки някога тенисът на корт в Република Македония направи под ръководството на българина Кирил Яшмаков.

Да, това беше през 1994 г. Все още имаше надежди, че родената с българско признаване нова държава, откъснала се от някогашната СФРЮ, ще отвори нова страница в отношенията си с България. Не се случи. На следващата година, 1995 г., тогавашният ни министър на образованието Марко Тодоров бе оставен сам насред Старата чаршия от местните му домакини, защото те разбраха, че подготвената Спогодба за сътрудничество в областта на науката и образованието няма да бъде подписана на македонски език. Както си се грижеха за него по всички дипломатически правила, хоп, решиха да се оттеглят. Сам да се оправя! Започна така нареченият „езиков спор“, един от многото, заради който много документи между двете страни не бяха подписани, навлизането на българския бизнес във времето на приватизацията в Република Македония бе ограничено, да не кажа стопирано. И днес се чудим защо присъствието на български предприемачи на икономическия и финансов терен на Северна Македония е толкова ограничено. „Езиковият спор“ продължи чак до февруари 1999 г., когато Любчо Георгиевски и Иван Костов намериха формула, която да не пречи на развитието на двустранните отношения. Но и това не се оказа достатъчно.

И така до днес.