Политиката не е за милиардер №1- протяга ръка към спасителния пояс на демократите
Миналата седмица си отиде под знака на нелепите детски метафори. Доналд Тръмп каза, че войната между Русия и Украйна била спречкване между дечурлига, които трябвало да бъдат оставени да се напердашат хубаво, преди да бъдат разтървани. Дмитрий Медведев пък се изцепи, че жестоката кавга между Тръмп и Мъск била момчешка разпра и изяви желание да ги помири срещу някоя и друга акция на „Старлинк“. Светът се шашна, но не толкова от изблиците на неуместно остроумие, а от опитите да бъдат омаловажени две невещаещи в никакъв случай добро за планетата дадености.
Първата я знаем, съжителстваме безропотно с нея повече от три години като с лош тумор, привикнахме ѝ, вече очакваме атомната бомба едва ли не като подарък, а дори неочаквано избухнал мир няма да ни учуди. Но втората даденост дойде като гръм от ясно небе, почувствана бе от милиони като ледена баня във всекидневната ни лудница, защото разруши мита за едно приятелство, на което мнозина разчитаха за вкарване в пътя на нашия все по-неразбран свят. И започнахме да се питаме кой ще надделее в избухналата кавга между Тръмп и Мъск, кой има полза от нея, кой губи, какви ще бъдат последиците за американската и планетарната общност?
Върху тези въпроси от четвъртък чешат остроумието си политически наблюдатели от всякакъв калибър и отговорите им са доста разнопосочни. Но един внимателен анализ на коментарите по „развода Тръмп-Мъск“ в смятаните за влиятелни при оформянето на европейското обществено мнение вестници като лондонския „Телеграф“, германския „Франкфуртер Алгемайне цайтунг“, миланския „Кориере дела сера“ и парижкия „Льо Фигаро“ очертава няколко важни единодушни становища. На първо място свадата между президента и смятания допреди броени дни за най-доверен негов съветник отхвърли нелепата теорема за олигархията, която отдавна занимаваше хората в САЩ и в света. Защото се оказа, че не само Мъск, но и всички предполагаеми олигарси играят много по-дребна роля от оная, която им приписваха вашингтонски политолози, калесали ги за новите господари на „режима“ във Вашингтон.
Ами, както обясни Роланд Линднер във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, Тръмп излиза от „двубоя“ със значителен превес, тъй като неговият Бял дом не приема заповеди от големите капиталисти и досега почти винаги е недоволствал от тях, плашил ги е и дори им е нанасял щети. По простата причина, че инстинктът на Тръмп и изборната му аритметика го тласкат да фаворизира популярния си електорат, значи обикновените хора. А неговият бюджет, заради който се сблъскаха политически с Мъск, е доказателство, че този президент принадлежи към социалната десница, че той не иска да съкращава социалните помощи. Ето защо Илон Мъск ненужно ескалира спора с Доналд Тръмп - пише Роланд Линднер - като по този начин подчерта, че се е превърнал в разрушителна сила и за собствената си корпоративна империя.
Наистина спектакълът на публичната свада, с обиди и заплахи за отмъщение, според цитираните вестници е вулгарен, отвратителен, неприличен, гаден. За Федерико Рампини от в. „Кориере дела сера“ шоуто обаче съдържа и поредица от важни уроци, както за стабилността на най-дълготрайната либерална демокрация с нейните живи и здрави контра-сили, така и за политическия момент, през който преминават Америка и светът. И за да се разбере кой е по-силният от двамата, или кой може да нанесе повече щети на другия, журналистът прави няколко оригинални разсъждения. Ами, Мъск казва на Тръмп, изключвайки обидите и психопатологичните ексцесии, ти нямаше да спечелиш изборите без моите пари и подкрепата на моята социална мрежа. Сега си вземам думите обратно и си свършен. Всичко това е невярно или поне силно преувеличено - подчертава Рампини - тъй като парите не печелят избори в Америка, противно на широко разпространените легенди. В противен случай през 2016 г. Хилари Клинтън щеше да завоюва Белия дом със стратосферни маржове - целият американски капитализъм беше на нейна страна, а Тръмп бе игнориран почти от всички и предизборната му кампания бе ужасна. Същото важи и за социалните медии – до неотдавна те бяха изцяло на страната на демократите, като със сигурност по времето на Хилари Клинтън цялата военна машина на Facebook, Twitter, Google и т.н. беше на нейна страна. Но дори на последните избори през 2024 г. парите на Мъск не бяха чак толкова много - като цяло той похарчил не много повече от Джордж Сорос от противниковия лагер, за да финансира леви кандидати с известните на всички резултатите. Тази идея, че американският народ е груба и невежа маса, водена на каишка от няколко милиардери и някои медии, е не само обидна и расистка, но и преди всичко е отречена от фактите – смята Федерико Рампини.
После, колкото до заплахите на Мъск, че щял да се заеме с импийчмънта на Тръмп или да организира нова силна партия „Америка“, най-малкото като неуместни ги окачествяват Майкъл Линд в „Телеграф“ и Адриан Жолмс в „Льо Фигаро“. Първо, от позицията си на обикновен, макар и най-богат бизнесмен, той по никакъв начин не може да инициира процедура за сваляне на президента. Това ще могат най-вероятно да сторят демократите след година и половина, ако все пак успеят да спечелят мнозинство в Конгреса. Що се отнася до партията, то Илон Мъск изглежда не си е взел поука от факта, че политиката не му носи късмет и пари, а и американската история изобилства с авантюри за създаване на трета национална политическа сила, като двупартийността отвъд Океана винаги е оставала несломима.
Дори великият президент от началото на ХХ-ти век Теодор Рузвелт се проваля, когато се опитва да се кандидатира като независим срещу неговата собствена републиканска партия. А милиардерът-протекционист и независим кандидат Рос Перо отне много гласове на Буш-старши през 1992 г., но все пак завърши трети в надпреварата за Белия дом, спечелена от Бил Клинтън. Това не означава, че политическа операция, водена от Мъск, не може да нанесе щети на настоящия тръмпиански социален блок, но тя е обречена на неуспех тъй като топ-милиардерът никога преди не е заемал политическа или публична длъжност. Непознаването му на правителствената организация и процедурите в нея си пролича с назначаването му начело на прословутото ведомство „DOGE” - подобно на поколения други суетни, невежи магнати, той смяташе, че проблемът с правителството е, че не се управлява като бизнес. И Мъск започна да използва неточно дефинираната си власт, за да се опита да намали разходите на федералното правителство, сякаш то е една от неговите собствени компании – „Tesla“ или „SpaceX“. Като от обещаните икономии за 2 000 милиарда долара за 130 дни на власт в създаденото специално за него Министерство на ефективността на управлението, според сметките на в. „Льо Монд“ той е икономисал има-няма 180 млрд. долара, значи по-малко от една десета.
А да се изредят щетите, които Тръмп може да причини на Мъск, няма да стигне и цяла страница. Като най-екстравагантната от тях е предложеното от идеологическия стратег на тръмпизма Стивън Банън изгонване от САЩ на свръхбогаташа като... нелегален имигрант! Ясно е, много главоболия може да причини президентът на доскорошния си авер, но има един въпрос който през последните часове гложди мнозина анализатори – дали пък двамата няма най-неочаквано да се сдобрят и да подкарат пак заедно общата кола? Както заяви пред римския в. „Република“ политологът от нюйоркския университет „Джон Хопкинс“ – Яша Мунк, „Тръмп е с манталитета на кръстник на мафията, а Мъск се оказа нелоялен към него, следователно помиряване може да има след публично извинение, плюс подобаващо унижение на прегрешилия“. От друга страна президентът бързо се ядосва, но също така въобще не му пука да си противоречи най-неочаквано – нещо, което прави кажи-речи на всеки 48 часа с Путин и Си Дзинпин, така че нищо чудно скоро да се опита да сключи мир с Мъск. Предприемачът пък би могъл да потърси подкрепа сред демократите, както правеше допреди няколко години, но ако там не му е уютно, със сигурност ще си посипе главата с пепел. Все пак късата памет е основна характеристика на нашето време, нали!?