Четири “велики български единомислия” между 1878 и 1912 година сътворяват българското чудо
„Българското чудо“ - „Американците на балканите“ - тези две известни оценки за резултатите от дейността на българските правителства между 1878 и 1912 година се обясняват само с резултатите от четирите „велики български единомислия“, формирани и наложени от нашия национален елит от Освобождението до края на Балканските войни.
Първото единомислие се роди през 1879 година. При него членовете на Учредителното събрание създадоха най-демократичната конституция в Европа - Търновската. Тя отприщва градивните енергии на свободните българи. Второто единомислие избухва в средата на 80-те години, когато е извършено и защитено Съединението, довело да удвояване на държавната територия и националните ресурси на българите. Третото е от 1908 година, когато са отхвърлени клаузите на Берлинския договор и е защитено правото на България да е суверенна държава. А последното е от 1912 година. По време на Балканската война за пръв път армията на пет милионния български народ реши проблем, с който до тогава са се занимавали само велики сили като Руската и Австрийската империя - държавата на султана да се постави на колене и той да моли за мир!
През 1914 година обаче избухва Първата световна война. Старите и опитни военачалници - Никола Иванов, Радко Димитриев, Георги Вазов, Васил Кутинчев анализират обстановката по фронтовете и доказват, че е започнала война от нов тип, която ще бъде дълга и изтощителна. А ресурсите, необходими за крайната победа са на страната на Антантата. Защото Германия, Австро-Унгария и Османската империя са един обграден „сухоземен остров“: от изток с огромна Русия, от северозапад с Англия и нейните колонии - Австралия, Индия и Канада, а от юг е Франция, която контролира една седма от Африка.
На тази основа още през 1914 година видните български военачалници правят верния извод: тази война не може да се спечели от Централните сили! Затова България или трябва да запази неутралитет, или ако търси решение на заплетения въпрос около съдбата на българите в Македония след Междусъюзническата война, трябва да се съюзи с Антантата. Тяхната вярна прогноза обаче е пренебрегната напълно от цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов.
През есента на 1915 година мъдростта, трасирала всестранния български възход в свободното отечество, е изоставена напълно от овластените. В Първата световна война България единствена е вкарана в състава на Централните сили в момент, когато близо 30 други държави - между които и САЩ, се присъединяват към Антантата.
Резултатът е известен: отказът от вътрешно българското единомислие води до непоправимата втора национална катастрофа, наложена с Нъойския диктат от 27 ноември 1919 година. Така участието на България в Първата световна война, прави национално обединителния проблем неразрешим. А българското вътрешно държавно единомислие е подменено с един качествено нов политически разкол. Повече от век именно той тресе българския обществен живот. Така че полезното в миналото общобългарско единомислие по фундаменталните проблеми на националния живот става практически невъзможно.
Не можеше да е друго! През световната война икономиката на държавата е изтощена до възможния максимум. По фронтовете загиват към 200 000 млади българи. Деструктивните последици от безпрецедентна етническа загуба са умножени по три, защото съпругите, майките и бащите на загиналите остават без опората в живота. Близо един милион български деца вместо на училище, тръгват боси и голи да помагат в оранта и жътвата по нивите, за да имат поне парче хляб на масата. В резултат на настъпилата повсеместната мизерия в държавата след Първата световна война, в България протича един безпрецедентен по драматизма си вътрешно национален политически разпад. Той поражда качествено нова и непозната в миналото конфликтност между инакомислещите. А от там тръгва и разбирането за използването на силата при решаването на основните обществени въпроси. Защото въпреки драматизма на националната трагедия, една прослойка от забогатели персони чрез военните доставки, замислят нови политически стратегии за гарантиране на своите „интереси“.
Така качествено новите условия в държавата след 1919 година обезсмислят заслугите, авторитета и добрите традиции, създадени от демократичните партии в България. Либералите, които създават Търновската конституция, защитават Съединението и изграждат железниците, вече са главния виновник за катастрофата!? Поради това през 20-те години фракциите им бързо изчезват от обществената сцена. Техните лидери като д-р Никола Генадиев например, вече не се ползват със славата на най-добрите парламентарни оратори, при чиито изяви в Народното събрание балконите на парламента едва издържат желаещите да чуят тяхното мъдро държавническо слово. След световната война точно тези либерали ще бъдат съдени по „Деклозиеровата афера“, а след това и изправени и пред първия държавен съд, за да отговарят за своите престъпни решения.
Драмата, настъпила в народния живот, променя коренно и поведението на българската политическа левица. Под диктата на новата реалност в държавата, БРСДП (тесни социалисти) загърбва толерантността на своята стара социалдемократическа теория и практика. Тя възприема болшевишката доктрина за провеждането на въоръжено въстание и създаване на социалистическо общество. Поради това комунистите вече не се изявяваха в парламента с авторитетни оратори като Георги Кирков например - човекът, който преди войните е достоен опонент на Никола Генадиев в Народното събрание. Защото той също анализира разумно вътрешно политическите проблеми така, че да се намери цивилизован начин за неговото решаване в полза на всички българи. След възприемането на комунистическата стратегия и тактика, водачите на БКП вече много трудно ще влизат в Народното събрание. И дори техният стар лидер - Димитър Благоев ще гони с бастуна си Васил Коларов и Георги Димитров, когато двамата се опитват да го убедят в необходимостта да се проведе въоръжено въстание и се наложи диктатура на пролетариата и в България.
При наличието вече на тази качествено нова обективна среда в българското общество след Първата световна война, из основи се променя и същността на политиката, и логиката, по която се извършват политическите промени в сферата на властта, и представата за бъдещето на народа и държавата. Преходите вече не стават по мирен път, съгласно процедурите описани в избирателния закон. Започва използването на армията, нощните преврати и силовото налагане на диктаторски режими, които „спасяват отечеството“!? А всъщност защитават „интересите“ на своите творци, без възможност те да бъдат отстранени от власта, по правилата на демократичния политически процес. Така са извършени промените в управлението през 1923, и през 1934, и през 1944 година. В резултат сред българската интелигенция изчезват и мотивите, и смисълът, и удоволствието от заниманието с новата и вече много страшна дейност наречена „политика на диктатурата“. През епохата на социализма, даже е наложено правилото, че проблемите на държавното управление са монопол единствена на номенклатурния кадър на БКП. В тази обстановка е ясно защо след Първата световна война в България не се натрупва демократична политическа култура. Защо повече от един век, политиката се превръща „в мрасна работа“, която не привлича почтените хора? Защо между българите вече не растат талантливи държавници, които умеят да водят народа си само напред и нагоре. Вътрешно българският политически разлом, започнал след Първата световна война, няма да изчезне и в бъдеще, ако не се положат максимални усилия, от всички политически партии, за да се наложи „петото общобългарско политическо единомислие“. За да стане това обаче, трябва да се формулира една нова - велика цивилизационна цел за нацията. И тя да се следва неотклонно от всички хора попаднали в сферата на властта. Друг начин да се отстранят последиците от вътрешно български политически разлом, стартирал след неразумното участие в Първата световна война, не съществува.
Труд
