„Народният съд“ - победители и победени

ПРОФ. ЕВГЕНИЯ КАЛИНОВА

Огромният брой осъдени на смърт продължава спиралата на насилието и оставя белези, болезнени и до днес.

70-годишната дистанция и достъпните архиви изглеждат достатъчни за изясняване на мястото на „Народния съд" в съвременната ни история. Историците обаче са в дълг към него, а общественото мнение е повлияно от политическата му употреба. Не бих искала да повтарям известни факти и оценки, а да го погледна през призмата на Втората световна война и разбиранията на победителите.

„Народния съд" не е първият опит за осъждане на политици. На основата на Търновската конституция през 1903, 1911 и 1923 г. Държавен съд съди министри, но те бързо са амнистирани. Как при негативния опит за търсене на съдебна отговорност и при ограниченията на Конституцията за създаване на „изключителни съдилища" и забрана за съдене на монарха и депутатите става възможен „Народният съд"? Той е резултат от войната, чиято жестокост кара потърпевшите от нацизма да поставят въпроса за осъждането му още в хода на военните действия. Московската конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания (октомври 1943 г.) приема предложената от Чърчил декларация „За отговорността на хитлеристите за извършваните зверства".

Проектът на САЩ и Англия за примирие с България от 25 август 1944 г. изисква страната „да сътрудничи при задържането и съдебното разследване на лица, обвинени във военни престъпления". След като СССР обявява война на България на 5 септември 1944 г., той изготвя проект за примирие, в който е включена същата клауза.

Вътрешните предпоставки са свързани с въоръжената съпротива на Комунистическата партия, която не достига мащабите на тази в окупираните страни, но участниците в нея са подложени на репресии. Тяхното желание за търсене на отговорност се споделя и от представители на легалната опозиция в Отечествения фронт (ОФ). Програмата на неговото правителство (БРП (к), БЗНС, БРСДП и „Звено"), взело властта на 9 септември 1944 г., предвижда „народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народни свободи и над мирното население". Във формулираните от Никола Петков програмни принципи на БЗНС, също има искане за „Народен съд".

На 12 септември Министерският съвет постановява задържането на министрите от периода 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г., депутати от ХХV Обикновено народно събрание, военни и други лица, „заповядвали или извършвали убийства, палежи, грабежи или изтезания". Арестувани са и регентите проф. Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов.

Търсенето на отговорност по съдебен път се оказва „закъсняло" спрямо „стихийната" разправа. В първите дни след 9 септември 1944 г. без съд и присъда са избити хиляди хора от бившата власт. Репресиите са отговор на тези от предходния период, но са и резултат от стремежа на новите управляващи и най-вече на БРП (к) да се разправят с политическите противници. След като от Москва Георги Димитров нарежда „фашистките престъпници" да бъдат изправени пред „народни трибунали", Политбюро на БРП (к) одобрява Наредба-закон за „Народния съд". Водещата роля на БРП (к) в провеждането му е несъмнена, но на 30 септември министрите от другите партии също одобряват наредбата-закон. Те се надяват тя да спре произволите на милицията. След публикуването на наредбата (6 октомври 1944 г.) ръководствата на партиите излизат с апел за „най-пълна поддръжка на правителството". Той акцентира върху необходимостта виновните да бъдат наказани, но най-вече върху възстановяването на „строгия демократичен ред". Това са двата момента, които обяснават единодействието на партиите по „Народния съд" и одобрението, изказвано в техните вестници, вкл. от д-р Г. М. Димитров и Н. Петков. По-късно, когато БРП го използва за укрепване на своите позиции, започват протестите на некомунистическите дейци.

Наредбата предвижда затвор или смърт и конфискация на имуществото за министри от правителствата от 1 януари 1941 до 9 септември 1944 г; депутати от ХХV ОНС и лица, извършили деяния, определени като „престъпления": обявяване на война; нарушаване на неутралитета към СССР; незаконно обогатяване; убийства, палежи и изтезания; гонения срещу евреите, както и за „действия, писания и слово", допринесли за тези деяния. Към този момент Антихитлеристката коалиция няма дефиниция на „военните престъпления" и управляващите определят обхвата им според българската специфика и собствените си интереси. За всички е ясно противоречието с Търновската конституция и правните норми, вкл. за действието на закона с обратна сила и за съдене на починали лица. Те обаче съзнават, че това е неизбежно, а победителите при подписване на примирието (28 октомври) изразяват удовлетворение от започналия „Народен съд".

Първи и Втори върховен състав заседават от 20 декември и съдят регентите, царските съветници, министрите и депутатите. На 20 януари 1945 г. Политбюро и най-вече Трайчо Костов (при пълното одобрение на Г. Димитров) нареждат на народните съдии и обвинители да увеличат драстично присъдите. Те са произнесени на 1 февруари 1945 г. На смърт са осъдени 3 регенти, 8 царски съветници, 22 министри, 67 депутати. Разстреляни са същата вечер. Следват процесите срещу 279 висши военни (47 осъдени на смърт); 105 културни дейци за пропаганда на фашизма. До април са съдени 242 съдии, прокурори и полицаи; виновниците за преследванията на евреи; за престъпленията в „новите земи" и „стопанските вредители". В провинцията процесите започват от средата на януари. Под контрола на местните комитети на БРП е увеличен броят на подсъдимите и на смъртните присъди.

Резултатите от „Народния съд" в цифри са: подсъдими 11 122 д., оправдани 1516, осъдени на смърт 2730, условно осъдени 808, останалите - на различни срокове затвор. Нанесен е удар върху политическите и икономическите позиции на бившите управляващи, отстранени са потенциални политически противници, показана е силата на Комунистическата партия. За близките на осъдените трагедията е огромна не само заради тежката загуба, но и заради отношението към тях - изселени и подлагани на унижения. От другата страна са тези, за които „Народният съд" е справедливо възмездие за жертвите от съпротивата. За отношението на победителите от Антихитлеристката коалиция е показателен разговорът между „тримата големи" на Ялтенската конференция (9 февруари 1945 г.). Чърчил повдига въпроса за главните военни престъпници и подмята, че „най-добре би било да бъдат разстрелвани още при залавянето им", но двамата със Сталин уточняват, че преди това трябва да бъдат съдени. И Чърчил, и Рузвелт са категорични, че „съдът трябва да е политически, а не юридически акт".

На 8 август с. г. в Лондон победителите решават да се създаде Международен военен трибунал, като уточняват, че той не ограничава правата на националните съдилища, създадени за военните престъпници. Така победителите приемат решенията на „Народния съд" като част от общоевропейския процес на осъждане на нацизма. Няма съмнение обаче, че огромният брой осъдени на смърт продължава спиралата на насилието от предходните години, носи отпечатъка на военновременното ожесточение и оставя белези, болезнени и до днес.