Труд
Автор:
Аркади Шарков
Още преди година Съдът на ЕС се произнесе и потвърди досегашната дефиниция за „публичноправна организация“ в българското законодателство. Изводът е прост: европейското право не задължава частните лечебни заведения да бъдат вкарани в режима на обществените поръчки.
И въпреки това Европейската комисия и част от родните депутати продължават да настояват за „повече ЗОП“ в болниците, сякаш търгът лекува. Не лекува. Лекува лекарят. Търгът най-често носи забавяне, блокажи и „удобни“ спецификации за определени играчи.
Когато у нас се заговори за частни болници и публичен ресурс, винаги изскача „лесното решение“: да ги набутаме в обществените поръчки, за да има „ред“ и „прозрачност“. Звучи добре в студио. Но в реалния свят, където пациентът чака диагноза, операция или терапия, поръчката не е гаранция за справедливост, а процедурен капан, обслужващ определени интереси.
И тук е детайлът, който удобно се пропуска: Европейската комисия не е съд. Тя е страна в процедурата - може да твърди, да настоява и да предявява искове. Но съдът е този, който се произнася последен.
Защо “има плащане от НЗОК” не означава автоматично “задължителни търгове”
Най-популярната подмяна е: „Щом има публично плащане, значи болницата е като държавна структура.“ Това не е вярно нито икономически, нито юридически. В европейската практика ключово е разграничението между финансиране и възнаграждение за услуга. Плащането за лечение по договор и правила не е автоматично „издръжка“ и само по себе си не превръща частния доставчик в публичен орган. Затова спорът не се решава с лозунги и „черно-бяло“, а по критерии и практика.
Още по-притеснително е друго: фокусът върху „частните болници“ се изостря по-късно в самата процедура, което поставя въпроси за последователността на аргументацията.
А паралелно стои липсата на ясно видим публичен анализ, с който да се оправдае „единственото правилно решение“ - промяна на ЗОП „на пожар“. Комисията може да има мнение, но това не е присъда. Опасно е да правим вътрешна политика така, сякаш решението вече е написано.
Обществените поръчки често се превръщат в “машина за изкривяване”, не за конкуренция
На теория ЗОП трябва да пази конкуренция, равнопоставеност и прозрачност. Болничната практика обаче показва друго: рискът от „нагласяване“ започва точно там, където принципите се имитират.
Когато “спецификацията” избира победителя предварително
Схемите са познати на всеки, който е виждал поръчки „на терен“:
• добавят се уточняващи изисквания към една и съща молекула (INN), така че реално да остане един участник;
• вкарват се идентификационни кодове, уникални за конкретен продукт, и „технически“ се пише търг за точно определен артикул;
• смесват се клинични индикации, за да отпадне конкурент „по правила“;
• групират се лекарства „en bloc“, така че без ключов продукт участието да е безсмислено;
• налагат се условия за опаковки и количества, които изглеждат невинно, но са бариера за част от доставчиците.
Сърцевината е проста: поръчката става инструмент за имитация на конкуренция. Формално всичко е „по закон“, а резултатът е предначертан.
Когато търгът се печели… и после не се купува
Среща се и друга „перверзия“: има процедура и договор, но реалното потребление се измества; или се правят доставки, които на практика „запълват“ нуждите предварително, а победителят остава да държи наличности без реални поръчки. За пациента това е абсурд - държавата се хвали, че „има търг“, а търгът не гарантира наличност, рационален избор или по-добър достъп.
“Скрити” отстъпки и търговски тайни - как тогава измерваме прозрачност?
Дори при сходни цени победител може да бъде избран заради допълнителна „отстъпка“, останала търговска тайна. Въпросът не е дали отстъпките са лоши. Въпросът е как обществото да вярва, че печели „най-добрата оферта“, ако ключовият елемент не се вижда.
Проверки и обжалвания: поръчките не са ваксина срещу нарушения
Проблемите - дискриминационни условия, слаб контрол, процедурни дефекти - са факт. А обжалванията могат да блокират доставки и да превърнат времето в най-скъпата валута за пациента. Ако някой обещава, че „ЗОП ще изчисти всичко“, или не познава практиката, или продава надежда.
И накрая: защо натикването на частните болници в ЗОП е грешна политика
Защото създава административна тежест, която не лекува. Защото отваря допълнителни „вратички“ за изкривяване чрез спецификации, групирания и процедурни хватки.
Защото превръща лечебните заведения в заложници на политически интереси и игри.
И не на последно място - защото подменя истинския разговор: как публичният платец да задава ясни правила и контрол върху публичния ресурс, без да превръща лечението в канцелария.
А истината по нашенски е проста: болният човек не се лекува с „условия за участие“. Докато едни пишат становища, а други се юркат да изглеждат „примерни“, лекарят тича, сестрата не достига, а пациентът чака - и не само за преглед, а и „да мине процедурата“, сякаш болестта ще се уплаши от печата. Ако ще милеем за хората, да милеем за лечението, не за тръжната папка - защото папката не боли, а човекът го боли.
*Аркади Шарков е макроикономист с опит в публичния и частния сектор. Неговата експертизата е в сферите на икономика на здравеопазването, данъчна политика, европейски проекти и управление на инвестиционни проекти. Член е от обществения съвет към "Индекс на болниците", а също е член и съосновател на обществения консултативен съвет към БЛС.
