Или за съдбата на знаещи-и-можещи в една объркана държава
Заспали сме, някой трябва да ни събужда или някой трябва да ни държи будни
Първи ноември – Денят на народните будители, е ден, в който ние, живите, раздипляме мрачината на миналото, за да преповторим в молитвен шепот техните завети, за да видим техните образи в ореол от незабрава. Подир делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици се роди „История славянобългарска”. Водени от жажда за познание, както и героични поклонници на родната свобода, почват да се редят силни по дух наши просветители – Софроний, Патриарх Евтимий, Петър Берон, Марин Дринов, Иван Вазов и много други” – пише В. Стоянов във вестник „Стремление”, брой 15, 1922 г.
Съчетаването на емоция и знание, като нашето „Любознание“ и „Любомъдрие“, сръбското „Радозналост“ и гръцкото „Епистемофилия“, е двигател на човешкия прогрес. Любомъдрието, като латинското saperе aude (да имаш куража да си мъдър) за европейското Просвещение, е мото на българското Възраждане. Ехо, което не отеква в палатите на 45 + 33 политиците в България.
Любомъдри читателю, Паисий Хилендарски завършва „История славянобългарска“ през 1762 г. в Зографския манастир. Имануел Кант написва „Що е Просвещение?“ на 30 септември 1784 г. в Кьонигсберг, Прусия. И още по-рано, през 1668 г., Петър Богдан е написал „За древността на бащината земя и на българските неща“.
Будният човек – да изкристализира знанието в теб, да изразяваш мислите си, да си свободен. Да се стремиш да бъдеш превъзходен във всичко, което правиш – древногръцкото arеte, което будителите ни са принесли в нашата пайдея (paideia) – педагогика. Те – от цар Симеон Велики до днес – са нашите педагози, „тези, които водят децата“ (гръцки, paidos – дете, ago – водя; в древна Гърция слугата води детето на училище). И в корена на английската дума education (образование) има „водачество“ – от латински educere – „да изведеш, това което го има“ (да разкриеш способностите на ученика), където ducere означава „да водя“; в нашия контекст – „да будя“. Следователно учителите са „слуги“ на учениците и студентите. И водачи, будители на нацията.
Благодарение на приоритетното инвестиране в любознанието се родиха икономическите тигри в Сингапур, Япония, Южна Корея и Китай. През 2010 г. президентът на Израел Шимон Перес ни посъветва: „Не ходете в банките, истината е в научните лаборатории – там се правят великите неща. Оставете хората си да поемат инициативата. Както ние правим.
Богатството на Израел не идва от банките, идва от хората. Те могат да изградят велика държава от една малка територия“ – звучи като поезия, превърната в реалност в Израел.
Кой депутат, министър и президент е очертал с такава дълбочина проблемите на съвременна България? Затова в нашата икономика тигрите са само на манежа в цирк „Балкански“ и в зоологическите градини в София, Бургас и Варна. Все пак, ние можем да се похвалим с приноси в културната зоология – една българска пеперуда, която изкривява двуметров перон в центъра на Париж – бронзова скулптура на Живко Живков, известен като JIVKO по света. Неговата пеперуда, като тази на Едуард Лоренц, чийто „размахване на крилата в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас“, ни учи, че крайният резултат на дадено събитие зависи от „малки необходими промени“ в началото. Това означава да позволим на будителите свободно да размахват крилете на любознанието. Тогава то ще отиде в детските градини, училищата, университетите и след тях – колко много други места, където човек може наистина завинаги да се влюбва в Знанието.
Мултиплицирано в нацията, това означава знаещи-и-можещи, вещи хора –стига с тези „елити“, „лидери“ и „легенди“! Такава дидактика изгражда индивидуалното и колективно знание – критичната маса от вещи хора, способни да избират просветени и достойни политици, които да работят за здравеопазването, образованието, науката, християнските ценности, за по-висок стандарт и качество на живот на българите.
Заспали сме, някой трябва да ни събужда или някой трябва да ни държи будни, за да не заспиваме? Будители, будни, пробуждащи се, заспали? Въпроси не само за българската душевност и култура, но и за признателността и уважението ни към будителите – учители, поети, писатели, учени… В родната къща, детската градина, училището, университета човек се учи навсякъде от тях – възхитителна щафета на любознанието. Денят на будителите ни напомня да не й позволим да падне.
O, tempora, o, mores! – защо тогава позволяваме да бъдат унижавани и мъртвите, и живите будители? Докато има такива унижения, някои от тях умряха: Христо Фотев, Константин Павлов, Стоян Цанев и Антон Дончев. Много от живите будители: Борис Христов, Йоско Сърчеджиев, Стефан Цанев, Тома Томов, Димитри Иванов, Теодосий Теодосиев, Милко Божков и Михаил Мутафов са вече отшелници, избягали от суетата и арогантността на големите градове. Други будни българи емигрират от мизерните условия, които държавата предоставя на талантите им. Съдба на знаещи-и-можещи хора в една объркана държава. Да успееш да направиш нещо стойностно в България, изразходваш много повече интелектуална и емоционална енергия, отколкото колегите ти в уредените държави. Там получаваш признание, тук – инсулт, инфаркт или депресия.
И неусетно настъпва поредният Ден на будителите. И императивът на въпроса:
Ubi sunt qui ante nos fuerunt? (Къде са тези, които бяха преди нас?)
Къде са будителите, които бяха
преди нас и тези, които са сред нас?