Наричат го „източно“ православие, сякаш има западно или някакво друго
Православието е на 1990 години, през които не е отстъпило
Ден тринайсети от Великия пост. Един българин от Македония, Кире се казваше, който беше работник в Зографския манастир на Света гора Атон, казваше: слава Богу че сме се родили православни! Има много причини да се съглася, но няма да ги разглеждаме днес. Аз винаги съм бил православен, без да бия тъпана за това. Да си православен е начин на мислене, а не съдържание на декларация. Да си православен означава да си малко по-мистичен, да уважаваш тайните, да се примириш, че не можеш да знаеш всичко и да си експерт по всеки въпрос (пък и не бива), най-сетне да гледаш на себе си като на временно преминаващ оттук странник, чийто дом е другаде.
За жалост обаче, напоследък „православие“ стана мръсна дума. Мистицизмът обрасна като с отровен бръшлян с всевъзможни социални, културни и политически конотации. Обрасна дотам, че почти не се вижда. Особено покрай войната в Украйна, някои действия на Руската църква и напрежението между нея и украинската църква – онази, която получи томос за автокефалия. Във фейсбук започнаха да пишат „правоZлавен“ и никой не може да им се сърди, защото такъв е пропагандният бульон, в който плават.
Помните ли как нещо подобно се случи и с думите „консерватизъм“ и „патриотизъм“, когато ги сложиха в устата на компрометирани и компрометиращи личности? Помните ли как набързо и те станаха „мръсни думи“. Ако преди век и половина „консерватор“ беше синоним на префърцунен богаташ, на аристократ или в най-лошия случай на чорбаджия или фабрикант, то днес умнокрасивитетът влага в тази дума значение на полуграмотно същество със съмнителна обща култура, неспособно да долови повелите на новото време, колкото и безапелационни да са те.
И с право, защото когато консерватизмът беше във възход преди последните избори за Европейски парламент, консерватори се писаха невероятни фигури в целия спектър от покъртителното до комичното. Хайде да не ги споменаваме поименно (както нашите, така и чужденците), защото някой ще вземе да се докàчи.
Същата работа и с „патриот“. Днес като се каже „патриот“ никой не си представя величава фигура като, да речем, Дядо Вазов, ами някакъв простак, когото с право наричат патрЕот, защото си мисли, че шопската салата не е разработка на „Балкантурист“, а е донесена от хан Аспарух, и че чевермето става по-вкусно, ако, докато се пече, до него стърчи човек в шаячна носия и му свири на гайда.
Всъщност нито патриотизмът е виновен, нито консерватизмът. Нито пък православието. Понякога си мисля, че някакъв зъл режисьор унищожава идеите, които не му харесват, не като ги оборва аргументирано, а като ги слага в устата на идиоти и се любува как другите им гледат сеира и си правят съответните изводи. Да, това е манипулация от по-високо ниво. От доста по-високо ниво. Нека троловете се поучат: вместо да хабят и бездруго оскъдния си талант да заливат с помия било Кирил Петков, било Бойко Борисов, било Корнелия Нинова, да се престорят на техни симпатизанти и вместо да ги плюят, да започнат да ги славословят с цялата си простотия и тогава на свой ред и имената на Петков, Борисов и Нинова ще се превърнат в „мръсни думи“. Дали пък някой вече не го прави? Помислете…
Но днес сме се събрали да говорим за православието. Омразата към него не е от вчера. Наричат го „източно“ православие, сякаш има западно или някакво друго; въведоха думата „църкви“ (в множествено число, при положение че в Символа на вярата се говори за „…една свята, съборна и апостолска…“), само и само Църквата да не е една, а да е една от многото. Още през античността, в първите години след Константин, гностиците са прокарвали схващането, че истината безспорно е една, но всяка религия държи частица от нея и един ден тези частици ще трябва да се съберат. Такава е и съвременната идея на икуменизма. Православието, тъкмо напротив, в своята антропология учи, че всеки човек поотделно не е частица от Църквата (истината), а цялата Църква в нейната пълнота. Не е бурмичка в машината, а цялата машина. Парадоксално е, но такава е и Истината – парадоксална, – особено когато е разположена в повече от три измерения.
В секуларния свят, където атеизмът или в краен случай агностицизма (за да е по-толерантно и политкоректно) е господстваща идеология, търпимостта към ученията се увеличава колкото повече те се отдалечават от Истината. Най-омразни са православните. На католиците само им се подиграват – свещениците изкарват педофили, а монахините са едни от най-популярните персонажи в порно индустрията. Протестантите са напълно приемливи, особено във вида си на телевизионни евангелизатори. Мюсюлманите вече привличат дори симпатии и всички щадят чувствата им – не дават на християнчетата да ги обиждат, ядейки шунка в тяхно присъствие. А пък будистите и индуистите са направо всеобщи любимци – всичко живо медитира и унесено препуска нагоре-надолу, нарамило морава постелка на руло, в търсене на безсмъртието, нирваната или поне на някой ресторант, където сервират кюфтета от люцерна.
И насмешливият секуларен свят, както изработва за консерваторите и патриотите клише на груби селяндури с ужасяваща обща култура, така за православните е създал образа на суеверната бабичка, прегърбена под прав ъгъл над кривото си бастунче, която все куцука – куцук-куцук – към изтърбушената селска църква и вечно пияния поп, който в свободното си време търгува с автомобилни гуми. Преди години един професор, изживяващ себе си като душата на християнството, въведе термина „битово православие“, при което по селата се освещавали комбинезони.
Колко важно е правилното изповядване (славене) на Бог – тоест православието, ортодоксията, – виждаме в последния роман на Владимир Зарев „Объркани в свободата“ – един от най-добрите белетристични текстове напоследък. Там съвременното действие разказва за пандемията, а голяма част от историческата линия е посветена на Фераро-Флорентийската уния (1437-1439) – този последен опит да се съберат Изтокът и Западът след Великата схизма през 1054. Иоан VIII Палеолог е наясно, че Византия си отива, че се е свила само до Константинопол и че без помощ от запад е обречена.
Исканията на папата обаче се оказват неприемливи, защото са против догмата. Константинополският патриарх Йосиф II – българин между другото – обяснява сложността на проблема така (цитирам по памет): „Народите идват и си отиват, царствата преминават, но вярата остава“. Мисълта ми е, че който иска да усети живия дух на православието, да го търси не само в храма, но и в такива книги.
Друг подобен автор – такъв, от когото човек може да се учи на православно мислене, дори темата и сюжетът да са съвсем други – е Недялко Славов – един от най-талантливите и живописни български писатели, за когото обаче трябва да се говори отделно. Разликата между тях двамата е като между богословието и теологията – теологията се опитва да опише Бог, докато богословието се опитва да го изживее. И двете са важни. Теологията е наука като всяка друга университетска наука, докато богословието е познание, което се постига в мрака на абсолютното незнание, което е отвъд всяко знание.
Теологията е томизъм (от Тома Аквински), докато богословието е паламизъм (от Григорий Паламà). Томизмът е официалната доктрина на католицизма, а паламизмът – на православието. Истинските православни са малко или много исихасти – те са като Църквата: в този свят са, но не са от него. Не ги бъркайте със суеверните бабички. Нито с пишман консерваторите или патрЕотите. Когато ви покажат нещо грозно, нещо порочно, нещо греховно и ви кажат: това е православие, знайте че ви лъжат.
Църквата е най-чиста, когато я гонят и притесняват. Когато в първите векове след Константин от Църквата започват да произтичат различни привилегии, тогава тя се напълва с всевъзможна измет. Обратно – който при комунизма остана в Църквата, той знае защо го е направил. Така че и това в момента си има своите добри страни. Православието е на 1990 години, през които не е отстъпило. Преживяло е и по-страшни неща. Така че то не е и не може да бъде „мръсна дума“, защото е по-голямо от всеки, който би пожелал да го оцапа. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.