Пророчествата на известния банкер и политик от миналото Атанас Буров
Човекът е устроен така, че да му се услажда повече злото, по-малкото доброто
Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.
- Г-н Буров, има ли смисъл човекът да се бори цял живот за нещо си?
- Често казват, г-н Памукчиев, че животът бил една борба. Не борба, не. Животът на всеки човек е едно Ватерлоо, една страхотна битка. И то жестока, безпощадна битка. Особено за нас, за банкерите.
- Банкерът ражда ли се, обучава ли се, възпитава ли се - как е според вас?
(Замисля се, ходи бавно, гледа навъсен, намръщен и клати глава.)
- Всяко нещо се ражда на този свят с дарбите и с пороците си, г-н Памукчиев. Банкерът е роден да се блъска дене и ноще, да мисли дори когато яде, да мисли -дори когато спи, да мисли, когато е в банката си. В природата нищо не се дава даром. Само едно нещо се дава даром - зестрата на момата, при нас, при християните.
Мохамеданите купуват жените си. Момъкът не я оглежда, не я вижда - той я намира в спалнята си готова, купена вече от родителите му, като коза, като овца, като телица, като кобила. За нас, християните, това е смешно и недопустимо. За тях - потомците на търговеца Мохамед, това си е в реда на нещата.
Мохамед завещава на своите потомци да купуват жените си - едно, защото са били малко, и друго - престиж на тиджарета - на търговията. „Тиджар“ значи търговия... Оттам, от арабите, у нас е получена думата „туджар“.
Бащата на Христо Ясенов - поета, мой приятел от войната, е бил „туджар“, търговец. Той и така се казваше - Христо Павлов Туджаров от Етрополе, запасен офицер, румен мъж и най-талантливият поет, когото съм срещал. Това момче, аз го виждах някога като главатар на българската поезия и литература - като истински заместник на Иван Вазов. Неговият „Рицарски замък“ ми е бил винаги подръка и вечер, преди да си легна, аз прочитах по една-две страници от него. Баща му - дребен търговец - Павел Туджара, нямаше сермия-капитал, нямаше нищо, но имаше кредит и доверие в хората.
Отива един ден едно детенце при него за газ. Дава му парите и Павел Туджара вижда, че то бърза, че иска да замине веднага. Спира го.
- Къде бързаш, детенце? - пита го той.
- На школото.
- Защо?
- Защото ката заран нашата учителка ни разказва по една приказка. А аз искам...
Това заинтересувало бай Павел Туджара. Отива в училище (Затворил си дюкяна човекът и отива там, с детето, за да чуе и той приказката.) Сяда на последния чин. А учителката била започнала вече приказката - сам той, бай Павел ми го е разказвал, когато бях на почивка в Етрополе, в най-хубавия Балкан там.
„Отивам, казва, сядам и слушам. Учителката разказа приказката „Лошата дума“. Един селянин отива в гората и намира една мечка, заплела се в поветака и малинака и не може да излезе. Измъкнал я той оттам, помогнал u, а тя му казала: „Идвай ми на гости, добри човече. Ти си добър и аз съм ти винаги задължена. И ще те посрещна като най-добър приятел.“
... Минали години. Селянинът се заблудил една нощ в гората, объркал се и завикал за помощ. Чула го мечката, завела го пещерата си и го нагостила с мед. Той хапнал и си тръгнал. Тя го водела и го питала - дали му е харесала пещерата u, дали е доволен. А той u рекъл: „Доволен съм, много съм доволен, но само едно ти е лошото...“
- Какво?
- Миришеш на мечещина.
Тя спряла, заплакала от обида и му казала:
- Човече, моля те, удари ме с брадвата по главата.
- Защо?
- Защото толкова много ме заболя, че ако ме удариш - вярвам, че ще ми олекне и ще свърша. Така повече аз не мога да живея. Да ме обиди тъй много човекът, когато обичам и тача. Удари...“
Той я удря с брадвата и тя пада... И той си отива. Груб. Жесток. Неблагодарен. Има и такива хора, господин Памукчиев - ти му правиш добро, то търси дърво да те халоса по главата. Злобните хора са двойно повече от добрите, затова злото шествува по света и ще шествува винаги. Затова винаги ще има хора с пищов на задника и със своя полиция, която да ги пази. Полицията е една желязна необходимост на обществото, господин Памукчиев. Тя няма да изчезне никога, докато свят светува. Защото човекът е устроен така, че да му се услажда повече злото, по-малкото доброто. Да иска повече, отколкото да дава.
Бебето бозае от майка си, пие силата u, носи u безсънни нощи, тя, милата, страда, мъчи се, не спи по цели нощи за него, а на стари години то я изгонва от къщи. Плача и ридая горко, като гледам майки просекини по улиците - майка-просекиня при живи деца. И вадех пари, и им давах. И ги настанявах в старчески приюти, и им ходех на гости. Не от демагогия, не, а от милост и човещина.
Аз предложих като министър на външните работи и вероизповеданията в 1926 г. да се изземат няколко стари, пусти вече манастири, та те да станат сиропиталища и старопиталища. И старите хора там, а също и децата-сирачета, да работят земите на манастирите, колкото могат.
- Прие ли се?
- Не. Правителството се уплаши да не раздразнят владиците от Светия Синод.
- А вие не се ли уплашихте?
- Не. Аз ги имах всички в шепата си. Аз им знаех кусурите и слабостите.
- А те не знаеха ли вашите?
- Не. Аз съм обучаван още от дете да пазя себе си, мислите си, приятелите си и да познавам враговете си. Аз не се лъжа никога за никого. За мене всеки човек е една отворена книга и аз чета в нея. Предложиха ми в 1924 г. да вляза в кабинета на проф. Александър Цанков. Аз отказах. Той ме попита:
- Защо така, господин Буров? Защо не приемете? Ще ви дадем което искате министерство, без войната.
Аз му отговорих:
- Мерси, профексоре (нарочно му казвах, както простите хорица „профексор“, а не професор, за да разбере, че за мене той е един набеден учен, негоден професор, лига, мазник...)
„Аз сключвам сделки - казах - с по-прости хора, аз помагам на по-прости от мене, но не работя под командата на по-прости от мене. Всяка жаба да си знае гьола. Всеки кон - пашата, всяка крава - телето, всеки профан - профанерското обкръжение. Достатъчно са ти профаните от твоя ранг около тебе. Дръж си ги, гледай си ги, аз пък ще погледам театрото отстрана. Плащам си данъците, за да ми устройвате забавления. Приемете моите почитания и си вървете по пътя. Нашите пътища не ще се засекат никога - под ваша команда, господин профексоре.“
Той се обиди също както онази мечка от приказката, но не каза да го халосам, както нея селянинът по главата с брадвата, а ми вдигна бомбето си за сбогом и си отиде.
Живееше на улица „Витошка“, срещу къщата на Стоян Михайловски. После аз предложих той да бъде сменен като член на „възпитателната комисия“ към Министерството на просветата, а на негово място да се извика онази учителка от Етрополе, която е разказвала приказките. Обаче Министерството на просветата не се съгласи. Знаеш ли, г-н Памукчиев, в това министерство са били министри и най-умните българи - като д-р Иван Шишманов, като Иван Вазов и Константин Величков, но и най-големите профани. Просто това е едно нещастно министерство. То не си изработи една проста, ясна просветна политика, както в Англия, и да кара по неин метод.
- Какъв е английският метод на просвета?
- Най-простият, най-ясният и най-приятният. Там се знае, че образованието е много важно и много скъпо нещо. Че учен може да стане само човек с много пари и много желание за учение.
Затова държавата дава безплатно основно образование с много приятна и ясна програма за децата: с повече пеене, с повече рисуване, с повече спортуване - и по-малко назидание и учение.
Детето научава първо песента за майката: „Майчице, добра“, а след това - английския химн, после - песента за краля или за кралицата. Три песнички се учат там преди молитвите. У нас поповете се наложиха първо да се чете молитва преди учение: (пее)
„Дядо Господи, прости ме,
моля ти се от душа,
с ум и разум надари ме
да не мога да греша“
И „Отче наш“. Леле майко! Що бой съм изял, докато науча четирите молитви за пред учение, за след учение, когато бях дете.
(Следва в утрешния брой)