Крайно време е да основем БАРС – Български антирекетьорски съюз
Може ли да се направи аналогия между борбата срещу терора и срещу рекета? Особено, когато иде реч за атаки срещу държавата от страна на чужди бизнесинтереси, подплатени с големи финансови ресурси. Оказва се, че пресният пример с проекта за строителство на магистрала „Струма“ в района на Кресна е нагледно доказателство за псевдоекологични напъни да се спре начинанието. И то с цената на милиони. За всичко това разговаряме с експерта по антитерор Христо Смоленов.
- Г-н Смоленов, има ли нещо общо между антитерора и антирекета?
- Да, и в двата случая целта е освобождаване на заложници… Разбира се, има разни форми на заложничество. Не всички те са свързани с физическо насилие, с отвличане на хора, бомбени атентати и т.н. Често става въпрос за психологическо насилие, конкурентни заплахи или шантаж спрямо институции, които предстои да вземат важни за обществото решения. Важно е да си даваме сметка, че дори държавата ни понякога е подложена на рекет от страна на чужд бизнесинтерес с огромни финансови и лобистки възможности. Трудно е нашата държава да се мобилизира за противодействие на такъв международно организиран рекет, освен ако за тази цел не й помогне самото гражданско общество. Тук виждам призванието на самоорганизиращата се социална мрежа която нарекохме Български антирекетьорски съюз.
- Да разбираме ли, че агресивни бизнесинтереси от чужбина рекетират по един или друг начин държавата ни? Кога и как става това – можете ли да посочите някой пример?
- Това се случва най-често във връзка с големи инвестиционни проекти, за които вече е осигурено финансиране от европейски и национални източници. Сега на хоризонта се появиха такива възможности – например стратегически инфраструктурни проекти като магистралите „Струма“ и „Хемус“. Развихри се конкурентна борба, съпроводена от скандали, някои от които са дирижирани и платени отвън. Кулминацията беше свързана с безумния вариант за „Дълъг тунел“ при Кресна – план за прокопаване на 15-километрово съоръжение с две тунелни тръби, което щеше да оскъпи с 1 милиард лева строителството на Автомагистрала „Струма“. Идеята е, че само две фирми в цяла Европа (естествено чуждестранни) можеха да извършат това. Лобито им активизира тук няколко ЧПО (чуждоплатени организации) със зелена окраска и традиции в писането на жалби срещу България до разни международни институции. Целта бе чрез натиск върху държавната администрация да бъде предпочетен и заплатен именно оскъпеният с цял милиард проект за дълъг тунел по трасето на магистралата.
- Един милиард повече – това е сериозна причина за псевдозелен рекет над българската администрация. Но все пак тя успя да устои на такъв шантаж. Как се случиха нещата?
- На рекета се противопостави мрежа от компетентни и патриотични неправителствени организации – истински НПО, а не ЧПО! Противопоставиха се български учени, които разкриха опасните последици от прокопаване на 15-километровия тунел под Кресненското дефиле. Тук стана ясно, че има риск от замърсяване – над 8 милиона кубически метра радиоактивна скална маса е трябвало да се извадят на повърхността и да се складират някъде по протежението на Струма. Това са десетки купища, всяко от тях с размерите на НДК – как и къде да се складират такива екологични бомби със закъснител?! Нали ако замърсителят се разпълзи след порой, по-силен дъжд или бурен вятър, той би могъл да компрометира и земеделската продукция, и условията за живот по долината на Струма. Кой истински еколог би подкрепял такава бизнес-авантюра? И в името на какво на страната ни се натрапваше такава „екологична“ перспектива?
- Има ли и други опасности от екологичен или икономически характер?
- Ами да добавим факта, че в зоната на Кресненското дефиле се е случило най-голямото земетресение в новата история на Европа. И досега това е място на чести земетръси, където се очаква и системно отделяне на радиоактивния газ радон – особено при прокопаване на дълбок и дълъг 15 километра двоен тунел в областта на разломите. Не е ли цинизъм да се лобира за такъв рисков проект под прикритието на фалшиви екологични аргументи за благото на влечуги, бръмбари и други фаворити на биоразнообразието. Така се блокира стратегически за България инфраструктурен проект, докато съседни страни построиха конкурентна магистрала. А тесният път през Кресненското дефиле продължава да взема човешки жертви от катастрофи, също като пътя Русе-Бяла. И по двата маршрута капаните са от псевдозелени жалби – този род жалване вече е индустрия за изнудвания. Има и куриози - след като Върховният административен съд защити националния интерес и подкрепи избрания от държавата вариант за АМ „Струма“, последва зеленикава жалба до Бернската конвенция. (Последната е консултативен орган на Съвета на Европа). Явно неуважение към върховенството на българския съд – продължаващо изнудване на българската администрация да „клекне“ пред алчен външен интерес. Всячески се опитват да забавят строителството на магистралата. Човек би казал – „какво пък толкова“… Ето отговора: магистрала „Струма“ се финансира със средства от оперативна програма „Транспорт“ и трябва да се завърши до края на 2023 година. Ако това не се случи, България ще трябва да връща на ЕС всички пари за строителството на цялата магистрала, за всички лотове, не само за отсечката около Кресна.
- Реална ли е тази опасност?
- Може би някой се опитва да причини на България именно това. Може би някой иска да накаже най-бедната страна от ЕС за това, че отказа да прахоса един милиард повече заради нечий алчен замисъл. България разчита на по-разумен и по-бързо осъществим проект. Може би изнудват българските власти в опит да провалят най-трудния от техническа гледна точка инфраструктурен проект на Балканите, за да вземат обратно от устата на нашите деца и внуци парите, които по право се полагат на страната ни. Така псевдозеленият рекет се превръща в предателство. Банално предателство към икономическите интереси на България. Но този номер няма да мине! В страната вече се създава мрежа за разобличаване на подобни провокации. Това е самоорганизираща се хоризонтална структура с многообразни компетентности. В нея има място за отделни личности и НПО (български неправителствени организации, които не са и отказват да бъдат ЧПО). Тази мрежа е както народозащитна, така и природозащитна. Тя продължава хуманистичната линия на Русенския комитет и „Екогласност“, за създаването на които нося лична отговорност. Природната среда пряко влияе върху здравето и демографските перспективи на българския народ. Затова грижата за природата е неотделима от автентичната грижа за хората! Приоритетът на екологичното мислене и действие трябва да е добруването на хората в хармония с чиста жизнена среда. За съжаление от тридесетина години екохуманистичната линия у нас (а и по света) е в упадък заради прекомерния НАТУРАлизъм…
- Явно имате предвид сблъсък на две зелени тенденции. Каква е разликата?
- Разликата е като при гъбите в гората – има добри за хората, но има и отровни. Не е здравословно да си мислим, че щом е зелена, значи е задължително добра. Един стряскащ пример е зелената мухоморка. Казвам това с уважение към правото на младежите да имат свое мнение и да експериментират с непознатото – дори когато иде реч за примамливи идеи боядисани в зелено. Но зелената мухоморка е едно предупреждение да не се вземат навътре непроверени мамещи прелести. Българската природа е място на впечатляващо биоразнообразие, но в нея живеят не само животни и не просто отделни човешки индивиди. Тя не е просто местообитание на хора, тя е Родината на държавнотговорния български народ, който от 1400 години нарича тази свещена земя България. Милиони български граждани работят тук за децата и внуците си. Човешкият фактор не може да се изключи от екологичните проекти на национално и европейско ниво – например прословутата „Натура 2000“. Дължим на българските граждани отговор дали има надежда техните законни права най-после да бъдат хармонизирани с предписанията на тази европейска мрежа. Целта е да намерим баланс между възпроизводството на разни биологични видове и легитимните интереси на хората върху тяхната собствена земя. Балансът е необходим и възможен, а отказът той да се търси в рамките на една просветена демокрация мирише на „зелен болшевизъм“.
- Интересен термин – пък дори и да е само игра на думи. Така ли е?
- Не е игра на думи, а тъжна констатация. Вампирясването на болшевизма се случи под формата на неолиберален фундаментализъм. Той завладя умовете на икономисти и политици, след като „либерализира пазарите“, но не освободи хората от икономическите зависимости. За този нов агресивен либерализъм папа Йоан Павел Втори предупреждаваше, че ще е по-опасен за човечеството дори от комунизма. Днес – тридесет години по-късно, неолибералният модел е безнадеждно провален. Но това го прави още по-опасен за човечеството, защото само чрез война може да прикрие чудовищните си кражби. Оказа се, че той е най-перверзният враг на просветената демокрация, която неолиберализмът подменя с клептокрация (т.е с власт на големите крадци). Така подменя и водещата роля на производителния капитал с диктатура на спекулативния финансов капитал. Това всъщност уби капитализма. Вампирясалият болшевизъм довърши странната мисия, заради която беше пуснат в действие по време на Първата световна война. Класическият капитализъм с неговата що-годе прилична норма на експлоатация отстъпи място на нов, много по-агресивен механизъм за експлоатация на човешкия труд, на човешките мечти и заблудите на хората.
- Но какво е общото със „зеления болшевизъм“?
- Има много общи елементи, но тук ще се спра върху психологическия чар да се говори от името на природата. Ще цитирам интересната книга на Искрен Веселинов „Защо съм патриот“, в която той анализира идейните циклони и антициклони от миналия век. Ето какво казва той за зелените: „Зарядът на подобна идеология не е за подценяване… Дори идеологическите противници на зелените са повлияни от него. Силата му е в чувството на вина, което внушава на преуспелия Запад. Вина, че успехът му е заплатен с щети нанесени върху природата… В съжденията си някои зелени отиват дори по-далеч, поставяйки човека извън природните субекти, в ролята на някакъв пришълец, който е само унищожител. Те привличат масови симпатии, поставяйки се в ролята на пазители на някаква първична природна чистота и хармония.“ Всеотдайната преданост към зелената кауза заслужава нашето уважение. Но нима бяха по-малко всеотдайни милионите млади участници в Октомврийската революция? А какво се оказа тя в края на краищата, 70 години след възторженото начало през 1917 година? Тук му е мястото да припомним логиката на Хегел – всичко в процеса на развитието преминава в своята противоположност!
- А какво става при освобождаването на заложници?
- И там има странни преходи в противоположност. Една такава ситуация е известна като Стокхолмски синдром. При нея се оказва, че някои заложници са се адаптирали парадоксално към похищението си. И си внушават – при това доста успешно – че са влюбени в похитителите си. Даже намразват своите освободители, или най-малкото реагират неадекватно при опитите да бъдат освободени. Възможно е и някои от рекетираните да са се пристрастили към по-елегантни форми на изнудване. Когато това се случи, вече е късно за освобождение от страха – той е преминал в по-завладяващи форми на зависимост. Международните връзки на по-засуканите рекетьори също играят важна роля в задкулисния театър на абсурда. Свалят звезди от небето и обещават едва ли не чудотворна подкрепа за онези представители на администрацията, които са толерантни към упълномощените рекетьори. Трагикомедията продължава, докато най-после инстинктът за самосъхранение на народа ни се задейства. И реши да помага на собствените си държавници да устояват срещу рекета и шантажа.
Нашият гост
Христо Смоленов е експерт по антитероризъм. Инициатор е за създаването на „Екогласност“ и на Русенския комитет през 1988 година. Бил е парламентарен секретар на Министерството на отбраната през 1995-1997 г. и народен представител в 38-ото Народно събрание. Специалист е по логика и евристика. Доцент, доктор в Института по металознание, съоръжения и технологии към БАН. Завършил е Московски държавен университет „Ломоносов“. През 1991 г. е стипендиант на фондация „Александър фон Хумболт“ в Германия, а преди това гост-професор в Университета на Монреал (Канада).