Наши представители зад граница предупреждават за опасностите пред държавата
Външната политика на всяка държава се формира от най-висшите властови институции - парламент, държавен глава и правителство. Те определят външнополитическите направления и цели, набелязвайки приоритетните ходове за тяхното реализиране. Правилното формулиране на основните насоки, както и цялостното формиране и провеждане на външната политика в стратегически и тактически план е невъзможно без да бъде взето мнението на дипломатически представителства в чужбина. Те са, които най-добре познават обстановката в съответната държава и най-точно и компетентно могат да информират за вътрешната и външната u политика, както и за нейната ориентация и обвързаност на международната сцена.
Едно от най-важните изисквания към дипломата е обективно да информира, аргументирано да прогнозира и да предлага не това, което ще се хареса на висшестоящите фактори, а идеи, в които е убеден, че ще бъдат полезни за собствената му страна, дори и да са в противоречие с официалната държавна политика. А това може да бъде постигнато само от добре подготвен дипломат, който освен това притежава високо чувство за отговорност, почтеност и смелост.
В навечерието на Първата световна война България разполага както с все още много добра армия и команден състав, така и с подготвени дипломати. Факт, за който твърде малко се знае, защото е бил старателно укриван десетилетия. Българските дипломати, които твърдо подкрепят политиката към национално обединение на българския народ, и макар и пратеници в чужбина на царя, са единствените, които се противопоставят на поетия вече от Фердинанд курс към Германия и Австро-Унгария. Въпреки съществуващата дворцова тирания, те смятат, че политиката на България, насочена към влизането u в Тройния съюз, е прибързана, опасна и авантюристична. В многобройните дипломатически документи - доклади и шифрограми, изпратени от повечето европейски страни, се правят задълбочени анализи и оценки на международното положение, на съотношението на силите и ресурсите на воюващите страни и преобладаващата част от тях прогнозират победа на Антантата.
В почти цялата дипломатическа кореспонденция не се влага никакъв субективизъм, пристрастност или изблик на емоции. Впечатляваща е изключителната компетентност, задълбоченост и невероятно чувство за отговорност към собствената си страна. Дипломатическите ни представители в чужбина са единствените държавни служители, които проявяват открито опозиционно поведение, виждайки че курсът, който поема България, е гибелен. Те не си заравят главите в пясъка, не се стремят да се харесат на висшестоящите, включително и на Фердинанд, а твърдо и безкомпромисно отстояват собственото си мнение, в правотата на което са твърдо убедени, и категорично разобличават антинационалната политика на монарха. Затова и някои от тях са принудени да напуснат дипломацията, а други плащат с дипломатическата си кариера.
Един от първите дипломатически представители, който осъжда поетия от България курс към Тройния съюз, е пълномощният министър в Лондон Димитър Хаджимишев. С изключително убедителни многобройни аргументи, които излага в кореспонденцията си до София, той прави упорити опити да вразуми българските ръководни фактори да не тласкат страната към нова национална катастрофа. Дипломатът смазващо разобличава опитите на Фердинанд да оправдае присъединяването към Германия, уж с нежеланието на Антантата да удовлетвори нашите териториални претенции.
Какво може да иска повече правителството на нашата държава, пита в телеграма Хаджимишев, когато вече ни предлагат линията Енос-Мидия и безспорната зона в Македония, обещават ни съдействие за връщане на Добруджа и Кавала. Като имам предвид, че изходът от войната ще бъде в полза на Съглашението, а също и това, което то ни осигурява, не трябва да губим време за спорни зони, а да почнем веднага преговорите на солидна база, която то ни дава, апелира пълномощният ни министър в Лондон.
С неколкократното си потвърждаване на категоричното си становище, че огромна част от българските национални идеали могат да бъдат реализирани само с помощта на Антантата, Хаджимишев впечатлява с голямата си компетентност на международник. Той смята, че това е пътя, чрез който ще настъпи, след векове на вражди и войни, мир и добросъседство между балканските народи. Ще се сложи край на взаимното изтребление. Невероятна предвидливост и далновидност, доказана през последното столетие.
Гибелната за България прогерманска политика категорично е разобличена и от българския пълномощен министър в Петербург Михаил Маджаров. „Много пъти аз съм посочвал на правителството, че разбирателството със Съглашението е напълно възможно и само под негова закрила ние можем да получим нашето обединение“.
След като разбира, че Фердинанд не желае и да чуе за съюз с Антантата, Маджаров, този горд и достоен българин, наследник на авторитетен и заможен род от Копривщица, завършва дипломатическата си кариера с думите: „Мога да служа на държавни идеи, но не и на лични и непозволени капризи“.
Безпримерна е смелостта и откровеността на българския пълномощен министър в Белград Ст. Чапрашиков. В една от телеграмите си той пише: „Ако България реши да атакува Сърбия, тя ще извърши страхотна авантюра, която ще u коства бъдещето“. А в друга телеграма предупреждава: „Ако България се бие в съюз с Турция срещу Русия, с която имаме особени исторически и племенни връзки, всички историци ще укорят нашето неблагодарно племе и произнесената присъда ще тежи на душата на всички бъдещи български поколения“. За тази дръзка и смела позиция Чапрашиков е уволнен, макар че е бил няколко години началник на кабинета на Фердинанд. Съветите са му отхвърлени с ирония, а стряскащите предупреждения към управляващите заглушени. Те ще останат завинаги в дипломатическата и политическа история и ще свидетелстват, че България, наред с крайно примитивните си политици и пълното нищожество монарха, е имала и способни, ерудирани, интелигентни, смели и достойни дипломати, въпреки дворцовия деспотизъм и безпощадната административна разправа с всеки, дръзнал дори да мисли различно от Фердинанд.
Най-парадоксално е, че всички ръководители на дипломатически представителства и дори голяма част от висшите дипломати се одобряват лично от Фердинанд. Един от най-приближените му е и Димитър Станчев, дългогодишен началник на тайната му канцелария. Изпращан е на едни от най-важните дипломатически постове - Букурещ, Виена, Петербург (където служи 10 години), Париж. Когато започва войната през 1914 г. е преместен в Рим. Отлично познаващ международната обстановка в резултат на огромния си дипломатически опит, Станчев е категоричен. Печелившата карта за България в тази война е намесата u на страната на Антантата.
Фердинанд е гневен на довчерашния си приближен и дворцов сановник и моментално го уволнява. Същата съдба споделя и опитният дипломат - пълномощен министър в Рим до Първата световна война, Димитър Ризов.
Очевидно, България е единствената европейска страна, в която не само не се обръща внимание на безценната военно-политическа информация, изпращана от дипломатическите мисии, но към нея Фердинанд се отнася с пълно пренебрежение и раздразнение. Тя не се вписва в твърдо определения курс на Кобурга към Германия, неговата родина.
Макар и не толкова брутален като баща си Фердинанд, но подобен пренебрежителен подход към информацията на дипломатическите ни представителства показва и Борис III. Дипломати, които не само не споделят, но и са категорично срещу влизането на България в Тройния пакт, са уволнявани, понижавани или премествани на по-незначителни постове. Един от тях e Първан Драганов, пълномощен министър в Берлин. Освен, че е противник на влизането на България в пакта, той възразява лично на Хитлер за предложението му направено на Югославия да получи Солун, а това означава и Егейска Македония, срещу преминаването на германските санитарни транспортни средства през югославска територия. За тази му дързост е преместен в Мадрид.
(За други доблестни български дипломати четете в следващ брой на „Труд“)