Проблемът е не само в ниската производителност на труда
Ако пазарните условия у нас бяха подобни на тези в ЕС, заплащането на труда би следвало да нарасне значително
Ако зададем въпроса защо заплатите в България са толкова ниски на представители на политическия или икономическия елит на страната, ще получим стандартния отговор, че получаваме това, което сме произвели, и че само нарастването на производителността на труда може да увеличи нашите доходи. Иронията на ситуацията е в това, че ако въпросът беше само в производителността, то заплатите би трябвало да бъдат около два пъти по-високи. Това е така, защото нашите заплати са под 20 на сто от средните в ЕС, докато БВП на глава от населението се колебае около 40 процента от средния в ЕС, в зависимост от това, дали сравнението е направено на база паритета на покупателната сила на националните валути или въз основа на текущия валутен курс и пазарните цени. С други думи, ако пазарните условия у нас бяха подобни на тези в ЕС, заплащането на труда би следвало да нарасне значително. Подобни отклонения има и в останалите посткомунистически държави-членки на ЕС.
Следователно, проблемът е не само в ниската техническа производителност, но и в това, как се разпределя доходът между труда и капитала. За да имаме постоянна деформация на разпределението в полза на капитала, трябва да наблюдаваме постоянен недостиг на капитал и свръхпредлагане на работна сила.
Недостигът на капитал започна със стихийната и често абсурдна приватизация, извършена при отсъствието на реален капиталов пазар и често при грубо нарушение на законите на страната. В тази обстановка приватизацията се превърна до голяма степен във враждебно изкупуване (assets stripping), т.е. закупуване на производствени активи с цел разпродажба на наличното оборудване и затваряне на предприятието. На макроравнище това доведе до унищожаване на част от капитала и нарастване на безработицата. Това е една от причините за недостига на капитал и свръхпредлагане на работна сила.
Разбира се, предлагането на капитал зависи впоследствие от интензивността на инвестиционния процес. По принцип, високата доходност на капитала би следвало да привлича външни инвестиции и да доведе постепенно до изравняване на доходността с тази в ЕС. Периодът преди глобалната финансова криза действително се характеризира с интензивен приток на чуждестранен капитал, но този източник рязко се съкрати в следкризисния период, като продължава да намалява. Вътрешните спестявания, макар и по-високи в сравнение с 90-те години и началото на новото хилядолетие, са все още недостатъчни, за да променят съотношението между предлагането на работна сила и капитал. Фундаменталните причини за недостатъчните външни и вътрешни инвестиции са свързани с инвестиционния климат и в частност с непрозрачните публични финанси, макроикономическите ограничения, наложени от режима на валутен борд, бюрократичните спънки, правораздавателната система и други добре известни фактори.
С влизането на България в Европейската общност стана възможно решаването на проблема със свръхпредлагането на труд по друг начин - чрез износ на работна сила. Както показват изследванията, ниските заплати са основна мотивация за търсене на работа в чужбина. Това обстоятелство е особено характерно за България, в сравнение с всички останали нови страни-членки, където технологичната специализация и разделението на труда играят основна роля при миграцията на работната сила. При това, миграционните процеси у нас, с някои изключения, са значително по-слаби, в сравнение с останалите страни от Източна Европа, което обяснява донякъде изоставането в областта на заплатите. Географската отдалеченост от икономическия център на ЕС, културно-езиковата бариера и квалификацията на работната сила са основните причини за относително по-слабата миграция на работната сила от и към България.
Процесите, които протичат на пазара на труда, в контекста на трудовата миграция, са изключително интересни. По принцип, запазващото се неравновесие между труда и капитала действа понижаващо върху работните заплати, но пък стимулира трудовата емиграция. Нарастващата емиграция, с известно закъснение, въздейства стимулиращо върху нарастването на заплатите. В последна сметка преобладава процесът на ускоряване нарастването на трудовите възнаграждения.
Основният довод на бизнеса против тази тенденция на нарастване на заплатите, се свежда до това, че увеличаването на заплащането на труда не бива да превишава нарастването на производителността на труда. В случая се сблъскват две теоретични тези. Едната е тази на неокласическата школа и бизнеса, която твърди, че заплатите трябва да следват производителността на труда. Другата е кейнсианската концепция на ефективната работна заплата, според която високите заплати сами по себе си стимулират нарастването на производителността. В българските условия и двете концепции се потвърждават, т. е. има връзка както между производителността и заплатите, така и между нарастването на заплатите и последващото нарастване на производителността.
Следва да се има предвид, че сближаването на пазарните условия между България и останалите държави от ЕС, задължително предполага и приближаване на структурата на първичното разпределение на доходите, т. е. сближаване на дела на заплатите и дела на печалбите в България с тези, които преобладават в ЕС като цяло. Този процес неизбежно изисква заплатите да нарастват изпреварващо по отношение на производителността. Наличието на последващ положителен ефект по линията на ефективната работна заплата прави тази тенденция по-поносима от гледна точка на капитала.
Нарастването на трудовите възнаграждения има и други положителни последици. По-високите заплати стимулират притока на работна сила към страната, което смекчава негативните демографски последици от трудовата миграция, като същевременно компенсира временния недостиг на работна сила.
Държавата би следвало също да има отношение по въпроса за справедливото разпределение на доходите. Практически това може да се реализира или по линията на данъчно-преразпределителните отношения, или чрез политиката на доходи.
От гледна точка на преразпределението плоското данъчно облагане без необлагаем минимум прави невъзможна някаква по-действена социална политика.
При политиката на доходи, реално единствените инструменти са минималната работна заплата и заплащането в публичния сектор. От гледна точка на минималната работна заплата правителството се намира между противоположните позиции на профсъюзите и бизнеса. Предвид продължаващото вече десетилетия относително пренебрегване на заплатите, правилно би било възприемането на дългосрочна политика на ускорено и предвидимо нарастване на минималната работна заплата. Тази политика е неизбежна, предвид запазващото се изтичане на работна сила извън страната. При това, вследствие отсъствието на необлагаем минимум, хората с ниски заплати са особено заинтересовани да търсят работа в чужбина, където те на практика не плащат подоходни данъци, т. е. минималните възнаграждения са особено важни за запазване на работната сила в страната.
Парадоксално, ускоряването на нарастването на заплащането на труда не е в интерес само на наемните работници. Поначало наличието на диспропорции в разпределението на доходите означава неоптимално използване на производствените ресурси и загуба на национален доход. Увеличаването на трудовите доходи неизбежно ще стабилизира вътрешното търсене, ще ускори растежа, както и нарастването на производителността и инвестициите. Разпределението между труда и капитала ще се измени до известна степен в полза на работната сила, но общият обем на доходите на капитала ще нараснат. Трябва да се има предвид също така, че действат и противоположните тенденции- технологичният прогрес, поне на този етап, води до намаляване дела на работната заплата в структурата на БВП, макар че този дял в страните с развита пазарна икономика остава значително по-висок от наблюдавания в България. При интелигентна политика на доходи България има шанс да обърне много от отрицателните тенденции в своето социално-икономическо развитие, характерни за последните почти три десетилетия.