Антибългарската кампания на Скопие е координирана, а играчи на тъмно дърпат конците на мръсната политическа игра
Българо-македонският спор, научен по форма и политически по същност, не е от вчера. Неговото подхранване до голяма степен е свързано със съзнателния избор на България след 1944 г. на отказ от стратегическа инициатива по македонския въпрос. Това е обективната предпоставка за наблюдаваните днес затруднения при опитите на държавната ни политика да стъпи на обективните факти. Нещата допълнително се усложняват, когато се намесят непоследователността и липсата на обективна информация за ставащото покрай Вардар.
В тези условия основният интерес на българското общество е съсредоточен върху северномакедонските политици и на по-заден план остава вниманието към действията на някои от албанските лидери в РС Македония. С оглед на актуалното състояние на македонския въпрос, специално внимание заслужава поведението на Зиядин Села, председател на Алианса на албанците. Наскоро той писа на северномакедонския президент Стево Пендаровски по повод обтегнатите отношения с България, че не можел да повярва, че „в 21 век някой може до оспори нечий език, такъв какъвто с десетилетия го кодират и практикуват“.
Факт е, че зад тази частична и привидна подкрепа за официалната позиция на Скопие се прокарват албанските интереси така, както авторът им ги разбира. И все пак заиграването на З. Села с македонистката карта поражда някои въпроси, защото той бе сред първите местни албански политици като заяви, че преди 100 години съседите им са били българи. На практика Села не се отказва от своите разбирания, защото с израза „с десетилетия“ много ясно казва, че „македонският“ език съществува отскоро, а не в продължение на столетия или хилядолетия, както твърдят претендиращите за академичност кръгове в Скопие.
Зиядин Села е прав, скопската писмена норма съществува от 1945 г., само 7 десетилетия. Проблемът е, че на България се вменяват неверни твърдения, защото тя не оспорва съвременното съществуване на т. н. македонски език, а единствено начина на неговата поява и характер. В същото време в РС Македония реакции срещу казаното от З. Села няма! Как така за приблизително едно и също нещо се хули България, а за изказванията на местни фактори се мълчи? Всичко това показва, че антибългарската кампания е координирана, а играчи на тъмно дърпат конците на мръсната политическа игра.
Най-големият извод обаче е, че всеки участник в „езиковата“ криза се стреми да извлече максимална полза за себе си. Това се откроява в писмото на Зиядин Села до Пендаровски, където се декларира, че „ние ще стоим покрай вас, за да известим официална София, че има два официални езика в Северна Македония и че тяхното кодифициране и регулиране е наша вътрешна работа, а не тяхна“. С оглед на подобна теза трябва да се напомни на З. Села, че когато през 1972 г. Албания кодифицира единен албански език като сля двете съществуващи албански писмени норми, съвсем не се ръководеше от принципа, че употребяваната в Югославия гега-норма е неин вътрешен проблем, а от разбирането, че общонационалните проблеми изискват общонационални решения. Убеден съм, че севрномакедонският албански политик Села много добре си спомня, че както в Титова Югославия от българските говори в Македония се правеше отделен „македонски“ език, по същото време от албанските говори в Косово бе направен опит да се създаде отделен „косовски“ език. И ако Албания бе в правото си да попречи на този процес и да защити единството си с албанците в Косово, защо България да няма същото право и да защити единството си с македонските българи?
Докато текат тези процеси на трансформация на постюгославското пространство, днешните политици в България все още трудно забелязват, че в българо-„македонския“ спор играчите съвсем не са двама. А всъщност още през 80-те години на ХХ в. МВнР в София достига до извода, че изпълваният с ново съдържание „македонски въпрос е един все още недостатъчно използван резерв на албанското ръководство... и то няма да пропусне да го повдига с още по-голяма острота, когато прецени, че има подходящи условия за това“. Урокът от миналото обаче не е научен!
Днес сред албанските политически фактори в Скопие, макар и неофициално, се обсъждат два основни варианта за бъдещето на РС Македония. Първият е съобразяване с българското наследство покрай Вардар и партниране със София с цел намиране на общоприемливи решения. Вторият е идеята за превръщането на РС Македония в трета албанска държава на Балканите. Тази идея се подхранваше от високата раждаемост сред албанското население и възможностите за механичен албански прираст чрез прехвърляне на население от Косово. През последните 10 години обаче раждаемостта сред албанците също намаля и прирастът им вече е отрицателен. Това прави все по-нереалистичен втория вариант, но при всички случаи съществуването на РС Македония ще бъде в условията на крехък етнически баланс, водещ до предефинирането на държавата и пораждащ политическа нестабилност.
За македонизма и бъдещето му
При изработването на българската политика по македонския въпрос трябва да се отчита фактът, че именно конституирането на други страни по спора обрича македонизма, защото ограничава неговото политическо пространство и неговите носители ще имат все по-малко от необходимата критична маса. Поради тази причина те няма да могат да просъществуват изолирани в този си вид на фона на консолидационните процеси на запад от тях. Колкото по-рано бъде разбран този извод, толкова по-големи са шансовете за намиране на общоприемливо решение за всички участници в спора за Македония и за съхраняването на по-големи части от нейното вековното наследство и съвремие.