Когато еволюцията се забави, единственият начин за развитие е революция
„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков, ректорът на Медицински университет - Варна проф. Красимир Иванов, ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” проф. Любен Тотев, който е и председател на Съвета на ректорите, проф. Георги Михов, ректор на Технически университет-София, проф. Христо Бонджолов, ректор на Великотвърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” , проф. Пламен Бочков, ректор на Нов български университет, проф. Анна Недялкова, президент на Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“, и проф. Георги Колев, ректор на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.
Днес продължаваме с материал на доц. д-р Григорий Вазов, ректор на Висшето училище по застраховане и финанси
Същевременно редица ректори на висши училища в страната изразиха желание да участват в дискусията със свои статии. „Труд“ ще ги публикува всяка сряда.
Приветствам идеята на вестник „Труд“ за първи път да се започне един наистина категоричен разговор за проблемите на висшето образование в България. А те, както вече всички знаем, са изключително сериозни и натрупвани през годините в резултат на амбициозни действия от страна на правителства, депутати или министри, често пъти ръководени от политическите си пристрастия и неразбиращи от висше образование, но стремящи се да останат в историята.
И те останаха! С всички констатации, които направиха колегите преди мен, с десетките или стотици промени в Закона за висше образование (между другото едва ли някой знае колко са), с последвалите ги поднормативни актове, много от които невлезли в действие, защото новият вече министър с новия екип в министерството е вкарал вече в комисията по образование нови промени в закона. А през този двадесет и осем годишен период, както знаем, министрите на образованието са твърде много, а в някои години и по трима.
А какво правеха ректорите в тази обществено-политическа и икономическа, обикновено много динамична среда? Казано накратко, спасяваха се поединично. Казано по друг начин, извършваха чудеса от геройство, за да запазят научното и образователно равнище на университетите си, да съхранят научно-преподавателския състав и доколкото е възможно да създадат нов, да останат като висши училища, след връхлетялата ги демографска криза.
Разбира се, те имаха и своите вътрешни битки в университетите си с преподавателския и административен състав, който, ръководен от своите личностни интереси е винаги готов да погребе висшето училище, но да запази извоюваните с годините дисциплини, специалности, катедри или факултети, без да се отчита, че те вече са безвъзвратно остарели като научно познание и необходимост за обществото. Всеки опит на ректор да преструктурира университета си, отчитайки промените в България и света, се превръщаше в негова голгота.
От своя страна, обществото не остана безразлично. То видя в университетите един от виновниците за своите проблеми и изсипа гнева си върху тях. Разбира се, медиите подкрепиха този “всенароден гняв”. Телевизии, вестници, радиа, сайтове, социални мрежи и какви ли още не, се упражняваха в разработването на често пъти несъществуващи скандали. Не се отчита, че във висшите училища е съсредоточен интелектуалният потенциал на нацията, че тук се създава бъдещето на страната ни, а в някои научни области и бъдещето на света. Винаги съм си задавал въпроса, какъв е този национален мазохизъм да се гавриш, а срещано в българската история и да унищожаваш физически тези, които те превъзхождат като възпитание, интелект и знания.
През тези години, обаче, се случиха и някои добри неща за българското образование. В началото на деветдесетте години бяха създадени първите частни университети. Те също имаха своите противоречия и съпротива в развитието си. Но и своето голямо предимство - да започват начисто, (без натрупани във времето личностни взаимоотношения) и да изграждат вътрешна структура за организация и управление на образователната и научна дейност, различна от изискванията на ЗВО по отношение на държавните университети. И всичко това те го правиха само и единствено за своя сметка, без никакви финансови или репутационни компромиси от страна на държавата и нейните контролни органи.
Успоредно с това, обаче, продължава да съществува една много вулгарна несправедливост по отношение на студентите, учещи в частните университети, а именно, че те не получават полагащия им се и по Конституция пълен пакет социални добавки, получавани от студентите в държавните университети.
Тук е необходимо категорично да се заяви, че е крайно време формата на собственост да не бъде определяща за отношението на държавата и обществото към висшите училища в България. И е крайно време вече да се говори и съпоставя качеството на образованието и науката между университетите, а не това дали са частни или държавни.
След всичко казано дотук от мен и колегите ректори в предходните публикации, (с констатациите, на които съм съгласен), следва въпросът какви са възможните модели за един сериозен просперитет на висшето образование в България. Разбира се, моите разбирания са на ректор, изградил през последните петнадесет години висше училище, което според Рейтинговата система на висшите училища в България и оценките на НАОА е добре позиционирано в българското висше образование. Както е известно, бил съм и декан на Финансово-счетоводния факултет в УНСС два мандата.
Първи модел
Той не противоречи на приетата вече Стратегия за развитие на висшето образование в България. В основата му са поставени значително по-големите права и отговорности на ректорите на държавните висши училища. И това е логично, защото това са единствените ръководители в България, които при израстването си в своята кариера от асистент, старши асистент, главен асистент, доцент, професор, ръководител на катедра, декан и ректор, са избирани мажоритарно с тайно гласуване.
В същността си този модел предполага да бъде сключен договор за мениджмънт между ректора и министъра на образованието и науката, (принципала), за изпълнението на четиригодишен бизнес план, разпределен по години за развитието на университета. Финансирането на висшето училище задължително трябва да зависи от изпълнението на този бизнес план. Успоредно с това ще са необходими промени в ЗВО, свързани с: 1/ преодоляване на възможни противоречия между новите права и задължения на ректора и залегналите сега управленски функции на общото събрание на университета; 2/ превръщането на академичния съвет в орган, който решава приоритетно само образователни и научни въпроси, свързани с развитието на висшето училище и 3/ стопанските и финансовите въпроси да бъдат изведени като приоритет на ректора и ректорския съвет. Разбира се, при разработването на този модел е възможно да възникнат и други въпроси и проблеми за разрешаване, но те само биха прецизирали модела и биха го направили възможен.
Втори модел
Същностната характеристика на този модел се състои в коренна промяна на финансирането на държавните университети.
При сегашните правила за финансиране нещата са прости: повече студенти, по-голям доказан капацитет, следват и повече ресурси от държавния бюджет. Разбира се, тук има още коефициенти и редица условности, за да изглеждат нещата сложни и авторитетни. Като резултат, повечето университети са доказали капацитет до два или три пъти по-висок от истинските възможности на висшето училище да прави качествено обазование и наука. И така за университети, при които за едно място кандидат-студентите бяха от 5 до 15, сега в резултат на тази система за финансиране и на демографската криза, срещу един кандидат стоят две и повече свободни места.
За да бъде осъществен този модел е необходимо да се използва най-важният елемент от първия модел, а именно договорът за мениджмънт между ректора и принципала. В този договор трябва да залегне същността на втория модел, а именно задължението на ректора в следващите четири години да преструктурира с петдесет и повече процента броя на студентите и съответстващата организационна структура, за да се достигне в края на периода до истинския капацитет на университета за качествено образование и наука. За да не бъде провокиран този модел в договора за мениджмънт, принципалът се задължава да запази размера на финансирането за следващите четири години. В резултат на това няма да има увеличение на бюджетните средства за висше образование, но в същото време в относително тегло, рязко ще се увеличи ресурсът за университетите, ако изпълняват плана за преструктуриране. В заключение, по отношение на този модел, може да се каже, че той е болезнен и свързан с човешки съдби, но в същото време предполага и едно добро бъдеще за държавните университети.
Трети модел
Този модел е изграден на базата на една изключително революционна идея за българската народопсихология. А именно, осъществяването на приватизация на държавни университети. Следва въпросът, възможно ли е това? През тези години на преход беше осъществена приватизация на практика във всички области на общественото производство, търговия, услуги и отрасли със стратегическо значение за националната сигурност. Единствено в областта на висшето образование през тези години не са извършвани структурни (приватизационни) действия в национален мащаб. След тези констатации на зададения по-горе въпрос, отговорът е: а защо не, и възможно ли е това? Възможно е, а и обстоятелствата го налагат, защото при този брутен вътрешен продукт и залегналите средства в държавния бюджет е невъзможно да бъдат покрити съвременните изисквания за финансиране на образование и наука. Принципът “на всекиго по малко” не е най-добрият от гледна точка на търсения просперитет на висшето образование в България.
При тези обстоятелства е необходимо да бъде изградена нова стратегия, в която ясно и категорично държавните университети да бъдат разпределени в две групи: В първата група трябва да бъдат поставени университети, които са структуроопределящи, и за които само държавата е в състояние да осигури ресурс за съвременно образование и фундаментална наука, например: Софийския университет “Св. Климент Охридски”, Университета за национално и световно стопанство, Техническия университет-София, Медицинския университет - София, УАСГ, НАТФИЗ, НСА, ПУ “Паисий Хилендарски”, Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий” и трите военни училища; във втората група са всички останали държавни университети, за всеки един от които държавата съвместно с ръководството на университетите разработва (примерно на принципа на сериозно участие на работещите в университета) индивидуален план за приватизация. И нека тук колегите ректори не ми се обиждат за така формираните от мен две групи, те са само за онагледяване на модела, който предлагам.
Този модел има две големи предимства, първото от които е, че по този начин държавният ресурс ще бъде концентриран за финансиране на значително по-малък брой университети и рязко ще се увеличи неговата полезност, и второто е, че осъществяването на приватизацията, а и след нея, във втората група университети ще бъде мобилизиран ресурс на бизнеса, личен финансов ресурс, както и ресурс от други неправителствени структури. Разбира се, тук могат да бъдат изброени още много предимства, сигурно ще бъдат изтъкнати и недостатъци, а най-важното е да започне дискусия.
В заключение, следва въпросът възможни ли са тези три модела? Да, те са възможни да бъдат осъществени последователно, или най-добре ще бъде ако това стане чрез разработването на четвърти модел, съчетаващ горните три. За всичко това, обаче, е необходима много сериозна политическа воля и подготовка на обществото и гилдията, за това, че когато еволюцията се забави или не се осъществява, единственият изход да се достигнат логичните темпове на развитие на обществото, е революцията в съответната област.