Годишнината не е кръгла, но вече само историците й обръщат внимание
Времето тече неумолимо, независимо дали му обръщаме внимание или не. Ето така ден след ден неусетно дойде началото на ноември, което би трябвало да ни напомни за поредната годишнина от Големите промени в България – вече 28-ма. Да, годишнината не е кръгла, но дали само това е причината никой освен историците да не й обръща внимание? Според мен, причините все по-малко да обръщаме внимание на тази дата са повече, а и по-дълбоки.
Повечето хора от моето поколение добре си спомнят онзи ноемврийски ден на 1989 г. като ден на чудесата – още на обед в много популярното тогава „Яйце“ на Университета започна да се предава от уста на уста вестта за свалянето на Тодор Живков от власт. Първите ни чувства бяха поделени между радостта, надеждата, но и неверието, че това е възможно. Действително, Живков беше останал толкова дълго на власт, че вече ни изглеждаше вечен и несменяем – моето поколение не беше живяло при друг български лидер. А след като вечерта новината се потвърди и официално, водеща стана надеждата. Надеждата, че оттук нататък ни очаква свободата да правим, каквото искаме, да пътуваме навсякъде по света, да изразяваме свободно мнението си, да се радваме на пълни магазини с хубави стоки – като на Запад.
Какво стана с тези надежди отпреди повече от четвърт век? Ами това, че повечето от тях се сбъднаха. Значи, би трябвало да сме доволни, а всяка година да отбелязваме 10 ноември като щастливото начало. Но не е така. И, разбира се, основният въпрос е защо.
Мога да припомня поговорката за опасностите, които крие сбъдването на мечтите, но тя не ми се вижда достатъчна, за да се обясни голямото разочарование на мнозинството българи от станалото през последните десетилетия. Моето обяснение е, че преди тридесет години бяхме толкова недоволни от битието си и така мечтаехме за промяна, че не си давахме сметка, че свободата има цена. А се оказа, че има и при това твърде висока.
Защото да, вече можем да правим каквото си искаме, но без да сме сигурни, че няма да си загубим работата, тъй като пазарната икономика доведе и до деиндустриализация. Да, можем да пътуваме навсякъде по света, но само ако имаме средства, за да си го позволим, или ако сме принудени да го направим, за да намерим липсващата ни у нас работа и да изхраним себе си или семейството си, останало в България. Да, можем да изразяваме свободно мнението си, но най-вече в социалните мрежи и без от това да последва каквото и да било. Да, магазините са пълни с най-различни лъскави стоки, пълни са къщите и гардеробите ни с всякакви вещи, но това не ни прави по-щастливи. Със сигурност описаната картина не се отнася до всички, но за много българи, които днес правят нерадостна равносметка на промените, настъпили след 10 ноември 1989 г.
А иначе има и доволни. Например тези, които получиха свободата да приватизират държавната собственост и бързо да се превърнат в новобогаташи и „бизнес-елит“. Но дори и при тях днес могат да демонстрират високото си самочувствие само онези, които са живи, сиреч не са станали жертва на безмилостната битка за преразпределение. Доволни са и много младежи, които се възползваха от свободния достъп до информация, от свободата да пътуват, за да се учат и реализират в чужбина. Сред спечелилите от прехода трябва да поставим и повечето политици, оформили немногобройния, но влиятелен и задоволен политически елит. А може би най-доволни са местните феодали, превърнали се в пълновластни господари на живота в малките обеднели общности – техните безчинства отвреме-навреме се появяват на повърхността при някой корупционен или криминален скандал.
Е, след като има и толкова доволни от прехода, защо през последните години, а и днес годишнината от 10 ноември не се отбелязва тържествено?
Моят отговор е, защото вече няма кой да припознае това наследство като свое. В първите години на промените около всеки 10 ноември започваше надпревара кой има по-големи заслуги за свалянето на Живков и приемането на демокрацията. От едната страна бяха социалистите, бивши комунисти, които се гордееха, че са свалили Живков и са отворили пътя към свободата. От другата страна бяха активистите на СДС, сред които преобладаваха дисидентите при социализма. Те твърдяха, че 10 ноември е техен празник, защото те са носители на демокрацията и борци за пазарна икономика – един термин, зад който в първите години не се разпознаваше капитализмът.
Така в спорове беше отбелязана петгодишнината и десетгодишнината от 10 ноември. После обаче участниците в събитията около 10 ноември изчезнаха от политиката, някои и от живота. И 10 ноември осиротя – все по-малко политици искаха да ги свързват с видимите проблеми, предизвикани от промените – изчезнали пазари, довели до закриване на много предприятия, нарастваща безработица, сриваща се социална система, нарастваща бедност и т.н. Затова и годишнината от „избухването на демокрацията“ се превърна в неудобна дата за празнуване, а дори и за отбелязване.
Последният опит датата 10 ноември да се отбележи тържествено беше през 2014 г., когато под егидата на тогавашния президент Росен Плевнелиев бяха организирани поредица конференции, чествания, събития, придружени от социологическо проучване за нагласите на българите четвърт век след новото начало. Оставям настрана, че с основание тези чествания бяха подигравателно сравнени с четвъртвековния юбилей от 9 септември 1944 г., организиран през 1969 г. под лозунга „25 години свобода“.
Истинският проблем тогава се оказаха социологическите резултати, защото те съвсем не потвърдиха тезата за свободата, получена след 10 ноември 1989 г. Младите хора, родени и отрасли в България след 1989 г., се оказаха сред най-големите критици на демокрацията в България и още нещо неочаквано – оцениха високо социалните условия при социализма. С други думи, вместо тържество, се получи конфуз – елитите празнуваха, а масите недоволстваха от живота си. Е, оттогава нататък датата 10 ноември се превърна от обществена в чисто историческа. И днес се използва не толкова, за да се припомнят славните действия на онези, които преди 28 години свалиха Живков и започнаха промените, а за многобройните грешки и престъпления след това.
Затова днес много хора започнаха да си задават въпроса дали тогава тръгнахме по правилния път. И става все по-трудно на други като мен, да продължават да твърдят, че посоката беше правилна и че проблемът не е в стремежа към демокрация. Ще припомня, че лозунгът, който скандирахме на първата масова демонстрация от 3 ноември 1989 г. във все още живкова България, беше „Демокрация!“. Днешният ни проблем не е в демокрацията, а в реализацията. Затова имаме пълното основание отново да скандираме „Демокрация!“. Въпросът е дали има кой да ни чуе и да ни последва. Дали вярата в демокрацията не се е изчерпала заради замяната й с олигархия и дерибейство.