Създадените вече връзки и зависимости трудно се прекъсват
Дали трябва да продължаваме да наричаме ставащото в България преход, е въпрос, по който граждани, учени и политически елити продължават да спорят. Затова няма да влизам в този спор, а ще поразмишлявам за явлението, което наричам проклятие на прехода. Става дума за зависимостта на политическите партии и на цялата политика от големите капитали. Това, което често и с основание наричаме олигархия. Грозно петно върху българската демокрация.
Може би защото съм историчка, а и защото нищо не се появява без предпоставки и причини, ще се опитам да обясня как и защо толкова скоро след началото на промените в България хората с капитали станаха толкова важни и недосегаеми. Инак, житейски, съвсем не бяха недосегаеми, както ни доказват многобройните къде успешни, къде не толкова атентати срещу тях.
Но ще се върна във времето отпреди 1989 г., когато всичко беше различно. Една от основните отлики беше, че икономиката изцяло зависеше от политиката. Така например, в епохата на централното планиране с партийно решение можеше ТКЗС-та (Трудово-кооперативни земеделски стопанства) да се трансформират в АПК (Аграрно-промишлени комплекси), да се изгради Металургичният комбинат „Кремиковци“, АЕЦ „Козлодуй“ или да започне строежът на АЕЦ „Белене“. Всяко производство се планираше – краткосрочно, средносрочно и дългосрочно, като съществуваха дори „насрещни планове“. Сиреч, трудовият колектив обещава да изпълни зададения му план не в урочения срок, а по-рано. Винаги съм се чудила какъв е смисълът от това, след като се полагаха толкова усилия производството и реализацията му да се напаснат. Но това са си разсъждения на лаик.
Пълното господство на политиката над икономиката с основание беше една от най-критикуваните черти на държавния социализъм от съветски тип. И естествено, след 10 ноември 1989 г. централното планиране беше отречено – както на теория, така и на практика. А на освободения пиедестал се настани пазарната икономика. С други думи, „невидимата ръка на пазара“ по Адам Смит.
При пазарната икономика разпределението на ресурсите става чрез пазара, където се осъществява балансът между предлагането на стоки от производителите и търсенето им от ползвателите. А политиката беше изгонена от тези отношения, за да не пречи на икономиката. Дори и в защитата на бедните при стоките от първа необходимост – точно предоставянето им на пазара на 1 февруари 1991 г. роди емблематичната фраза на Димитър Попов: „За Бога, братя, не купувайте това, което ви харесва, но е много скъпо!“. Защото той, председателят на правителството, не можеше да направи нищо друго, за да защити бедните българи, освен да ги призове да не купуват.
Какво общо има пазарната икономика с проклятието политиката да стане зависима от капитала? Не зная как изглежда на пръв поглед, но на втори, пълното господство на пазара, наречено неолиберализъм, е пряко свързано с неограничената власт на капитала над политиката.
Тъй като пазарната икономика беше другото име на капитализма, а в България нямаше хора с достатъчно капитали, то една от първите задачи на прехода беше да се създадат капиталисти. В теорията това се нарича първоначално натрупване на капитал. През XVI–XVIII в. в Европа то е станало чрез заобикаляне на законите или направо по престъпен начин. И в България в края на ХХ и началото на ХХI в. първоначалното натрупване на капитал нямаше как да е по-различно – независимо от реституцията, връщането на земята „в реални граници“, първоначалните опити за приватизация, които така и не създадоха ефективен български капитал.
Така в средата на 90-те години се появиха българи, успели бързо по различни начини от обикновени граждани да се превърнат в банкери, собственици на предприятия и големи предприемачи. Към групата на новите капиталисти малко по-късно се присъединиха преуспелите и незастреляни босове на престъпни групи, които постепенно „изсветлиха“ парите си, успяха да „откъснат опашката си“ и да се превърнат в бизнесмени. Но всичко това не можеше да стане без знанието и съучастието на местните или централните власти, които си затваряха очите за незаконното приватизиране, изнудване, контрабанда, разпространение на наркотици и т.н.
Точно тези български капиталисти започнаха да финансират дейността на политическите партии по времето, когато нямаше държавни субсидии за тях. Много хора ще си кажат: Какво толкова, нали живеем в капитализъм, нормално е капиталите да играят най-важната роля в целия живот! Действително, какво днес може да се построи или произведе без капитал? А пазарната икономика е основана върху частната собственост, обявена от Конституцията за неприкосновена (чл. 17, ал. 2). Това изглежда нормално.
Не така обаче стоят нещата в политиката. Живеем в система на плуралистична парламентарна демокрация. Което означава, че българските граждани с различни убеждения и интереси имат правото да се обединяват и да развиват политическа дейност. Проблемът е, че политиката е скъпа работа – пари са нужни за поддържане на организационни структури, помещения, осъществяване на мероприятия, да не говорим за участие в изборите.
От самото начало на демокрацията старата БКП/БСП и новият СДС започнаха да се надпреварват в събирането на средства. Борба, в която БСП имаше очевидно предимство в страната, а СДС – при средствата от чужбина. Но след това плурализмът се утвърди, БСП загуби властта, а оттам и достъпа до средства, а СДС се стабилизира, влизайки във властта. И тогава новите капиталисти се ориентираха към едната или другата от двете големи партии (ДПС си е отделна губерния), като установиха взаимноизгодна симбиоза – капиталът подкрепя финансово съответната партия в пътя й към властта, а когато тя влезе там, му се отблагодарява с осигуряване на предимства в бизнеса.
Това „сътрудничество“ на политическите партии с капитала очерта образа на „фасадната демокрация“ в България. И връзката на политиката с бизнеса се запази, независимо че със Закона за политическите партии от 2005 г. в партийното финансиране се включи и държавата. Идеята държавата да дава средства на партиите, за да останат независими от външни финансови влияния, е вярна, но създадените вече връзки и зависимости трудно се прекъсват.
И това съвсем не е всичко. В началото на новия век капиталът явно прецени, че влиянието върху политиката чрез финансиране, е дълъг и сложен път към властта. Затова навлезе директно в политиката – не само чрез местните финансово-политически формации, но и чрез „купуване“ на места в листите на националните партии. Е, този модел вече се нарича не просто олигархия (власт на малка група, основана върху знатност, богатство и политически постове), а направо плутокрация (власт на богатите, които управляват в свой интерес и в ущърб на останалите).
Така стигнахме до днешния скандал, продемонстрирал пряката връзка на партия, в случая БСП, с едрия бизнес – ареста на зам.-председателя на Бургаския общински съвет Бенчо Бенчев. Той обаче се оказа само върхът на айсберга, защото много скоро се разкри и връзката между бизнеса с организираната престъпност (Димитър Желязков, по-известен като Митьо Очите), а оттам и с властта.
Най-неприемливото в този сюжет беше, че в него участва БСП, която по определение е лява партия и като такава би трябвало да изразява и защитава интересите не на едрия капитал, натрупан от близостта с властта, а на наемния и интелектуалния труд, новаторското предприемачество и на всички, борещи се за справедливото социално развитие.
А тъй като отвсякъде чувам упреци, че не ценим достатъчно големите заслуги на едрия бизнес, ще завърша с един цитат отпреди 25 века: „В една държава, която се управлява с разум, бедността и нищетата са срамни. А в държава, която се управлява без разум, богатството и почестите са срамни“. (Конфуций)
Нека всеки избере от какво иска да се срамува!