Очакваното се случи. Ромското население в България вече и формално е част от политическия инструментариум. Беше въпрос на време традиционният за българското общество културен конфликт да се превърне в политически. И този конфликт ще се задълбочава все повече, ако политическите му интерпретации продължават да следват опростения шаблон за „виновното ДПС“.

Традиционните партии, или партиите на управлението, абдикираха от своите задължения спрямо ромското население. Функционалните дефекти на българските политически партии, които постепенно ги превръщат в търговско-брокерски организации, се отразиха и върху работата с ромите. През годините махалите се превърнаха в ресурс за купуване на гласове и нищо повече.

ДПС се насочиха към освободеното от другите партии политическо и социално пространство и с последователна, целенасочена и професионална работа успяха трайно да се настанят в махалите. Достатъчен е бегъл поглед върху променящата се електорална география на Движението, за да видим ясно устойчивостта на ромската подкрепа. И като имаме предвид демографската динамика в малките населени места от периферията на страната (и не само), не е трудно да предположим, че политическата роля на ромското население ще се засилва.

Нещо повече - ДПС вече е припозната като автентичен защитник на нещо, което те успяха да формулират като ромски интерес. Тази политическа програма казва: ти не си работник, служител, земеделец, социалист или консерватор - ти си ром. Това своеобразно етнизиране на политическия конфликт допълнително капсулира общността. Политическата идентичност приема своите ясни граници - „Ние“, ромите, и „Те“, останалите. Така формулиран политически, ромският интерес естествено води до допълнителна дезинтеграция.

Използвайки своя успешен опит, ДПС формулира и разви своята програма спрямо ромите на най-базисното равнище на политическите потребности - защита от някаква заплаха. И това в името на „евроатлантическите“ ценности.

Негативно дефинираният политически интерес предполага наличието на врагове, а такива в българския политически свят колкото искаш. Умишлено или не, разговорът по отношение на проблемите с ромите бе оставен на радикалните политически формации. Така проблемът се задълбочи. Превърна се във флаг на радикалния десен популизъм, за да препотвърди демаркационната линия между „нас“ и „тях“. Това политическо разделение започна да изглежда някак си естествено и приемливо, без въобще да се замисляме, че е абсурдно не само от гледна точка на демократичната политическа култура, но и на здравия разум. Политическата конюнктура придаде на „ромския въпрос“ статуса на неудобна за омразната политическата коректност истина. И всеки, който я изкаже на глас (било то и министър), се превръща автоматично в герой. Герои за „нас“, враг за „тях“. Със съдействието на героите планът на г-н Местан работи все по-добре. А проблемът остава.