Емоциите около конгреса на БСП ще отминат бързо, защото предварително беше ясно, че няма да се случи кой знае какво, а и все по-малко хора се интересуват от столетницата. До неотдавна дори политическите противници на партията с интерес наблюдаваха събитията на „Позитано“ 20, не само заради интригата на вътрешнопартийните боричкания, но и заради идеите и посланията, които БСП излъчваше пред обществото. Днес този интерес сякаш липсва, а злорадството е изместило респекта. И това едва ли скоро ще се промени, ако БСП не реши няколко ключови въпроса.

Първият въпрос касае ролята на партията в рамките на политическата система. На пръв поглед може да изглежда странно, но на „Позитано“ 20 сякаш няма единно отношение за това каква партия искат. По-точно дали искат да имат партия или да има партия. Дали това да бъде малка партия с поддържаща политическа роля, или да бъде политически субект - основен кандидат за властта. Първият вариант не изглежда чак толкова парадоксален на фона на поведението на партията през последните години. Благодарение на поредица от действия БСП успя да се запази достатъчно голяма, за да може да трудоустрои лоялния апарат, но и се превърне в достатъчно малка партия, за да не може да бъде агент на политическа промяна. Отстрани изглежда, че на голяма част от червения елит не му се управлява, въпреки бодряшките заявки за печелене на избори. Достатъчно е да погледнем поредицата от общини, в които партията стремително губи подкрепа, но въпреки това статуквото в местния партиен апарат остава непокътнато вече близо 20 години. Само мазохисти биха оценили подобно саморазрушително поведение, а те стават все по-малко.

Една от причините за това дълго време след началото на промените БСП да се радва на относително стабилна подкрепа е свързана с емоционални и носталгични нагласи към миналото на партията. Този източник на легитимност вече е на критичния минимум. Хората, които помнят, все повече намаляват, а Бойко Борисов все повече се доближава до образа на късния Тодор Живков, като по този начин печели доста точки в символния сблъсък на терена на „романтичното социалистическо минало“. Заради това, ако иска да играе сериозна политическа роля БСП, ще трябва да започне да произвежда настояще не само за своя елит, но и за бъдещите си избиратели.

Другият основен въпрос пред БСП е въпросът за политическия стил и отношението към управлението. Какво разбиране за политиката ще предложи БСП на избирателите - прагматично или идеологическо. Прагматичното разбиране ограничава политиката до дейност по администриране на един процес, чиито параметри са изначално ясни. Не са толкова важни целите (какво да се направи), а начините (как да се направи). В идеологическото разбиране политиката се свързва с ценностен дебат, тя е визия и инструмент за социална промяна. ГЕРБ усвоиха почти до съвършенство политическия прагматизъм и задушиха възможността за какъвто и да е идеен дебат в българската десница. Голямото предизвикателство пред социалистите е дали да продължат дебата на терена на прагматизма, или да го поставят на идеологическо и ценностно равнище. Въпросът е дали наистина БСП има желание да върне дебата по идеологическата ос ляво – дясно, или да продължи с противопоставянето по линията на това кой е построил повече магистрали, кой е приел повече лобистки закони и кой е направил повече политически уволнения. Прагматично е да се пита как да се подобрят условията за чужди инвестиции, идеологически въпрос е дали не е по-добре да се стимулира националното производство. Прагматичният подход търси начините за подобряване на конкуренцията в образованието и здравеопазването, идеологически въпросът звучи по-скоро „за кого работят“ съответните системи. От прагматична гледна точка е важно как да се управлява и балансира бюджетът, от идеологическа гледно точка е важно какви са целите на този бюджет. Въпросът тук не е БСП да се откаже от едното разбиране за сметка на другото, а да направи избор къде ще постави акцента.

И ако все пак приемем на сериозно заявките на БСП за реабилитация на лявото, то следва да бъде поставен и третият въпрос - „какво ляво“. Това е въпросът за идеологическата физиономия на партията. За да бъде наистина лява, БСП първо трябва да спре да бъде консервативна. Това означава да спре да се страхува от промените както вътре в партията, така и в обществото и да започне да ориентира позициите си не толкова към политическия прагматизъм, колкото към социалните идеи. От тук насетне следва да бъдат представени параметрите на т.нар. ляв проект. Единият вариант е той да бъде ограничен до целите на т.нар. либерална левица, която не поставя под съмнение икономическия ред и ориентира програмата си към осигуряване на политическо равенство на малцинства от различен порядък. Другият път е към приближаване до т.нар. антикапиталистическа левица, за която социалната промяна е свързана с промяна на системно равнище. Определяна от опонентите си като „радикална“, тази левица поставя в програмата си борба със системата на корпоративен капитализъм, който благодарение на институции като Международния валутен фонд и Световната банка успя да подчини политическата структури (държавите и наддържавните обединения) на интереса на международния финансов капитал. Изборът на БСП до голяма степен зависи от това как ПЕС разбира своите политически цели. На този етап изглежда, че европейската социалдемокрация не е готова да направи сериозен завой наляво, така че едва ли и в БСП това ще се случи. В подобна ситуация е много вероятно радикализацията на българските социалисти да придобие „проруски“ и „антиевропейски характер“. А това по никакъв начин няма да реши проблемите с все по-обедняващото българско население.

От друга страна, „лявото“ на БСП ще трябва да бъде насочено и към бъдещето, най малкото защото партията има нужда от млади гласоподаватели. Образите от „великата отечествена война“ и партизанските сантименти имат своята историческа стойност, но не могат в никакъв случай да послужат като идентификационни кодове за двадесетгодишните. Младият ляв човек се бунтува срещу крайния егоизъм на консумативната култура, желае повече публични пространства, мисли критично и слуша Manu Chao. И той никога няма да разберат усилията на БСП в сферата на образованието например, защото партията не говори на неговия език.

На БСП ѝ предстои сложен път както по отношение на идеите, така и по отношение на хората, които ще застанат зад тези идеи. В последните години партията се трансформираше, за да си остане същата. Сега ще ѝ се наложи да се трансформира, за да се промени.