Текстовете в поредицата “Видни българи, убити от българи” са подбрани и подготвени от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В тях авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята ни, чието име е белязано с насилствена смърт или съмнение за такава. Миналата събота публикувахме разказа му за края на Вълчо Иванов, Никола Милев, Тодор Страшимиров, Паскал Паскалев и Гео Милев. Предлагаме ви шестата част от поредицата.

И видният журналист Йосиф Хербст (1875-1925, на 49 г.) изчезва в дните след атентата в църквата “Св. Неделя”. Баща му (австрийски евреин) работил в Барон-Хиршовата железница и се преселва в България (1879). Йосиф Хербст завършва военното училище в София (1893), след това е офицер (до 1898), работи в редакцията на в. “Военни известия” и “Български търговски вестник” (от 1908), известно време е директор на печата (1908-1911). Едновременно с това участва в редактирането на правителствения вестник “Време” (1908) заедно с Александър Балабанов и Александър Гиргинов. Сражава се в Балканската и Междусъюзническата война, ранен е, получава орден за храброст, а след това отново е директор на печата (сега БТА, декември 1913-1918). Назначен е на този пост по препоръка на Симеон Радев и д-р Никола Генадиев. До 1917 г. той прокарва политиката на правителството, но тогава влиза в остра свада с премиера Радославов и с цар Фердинанд и е уволнен, изпратен на фронта. Негова съпруга (от 1921) е дъщерята на Петко Каравелов – Виола (1885-1934, на 49 г.), сестра на Лора Яворова, видна столична красавица. След събитията през септември 1923 г. Хербст пише активно срещу репресиите и си спечелва ненавистта на правителството на Демократическия сговор, издава в. “Вик за свободни хора” (1923-1924). През пролетта на 1925 г. изчезва безследно, загива нелепо в полицията. Съпругата му губи разсъдък и поставя портрета му върху роклята си, така ходи по улиците. Той е автор на книгата “Вчера, днес и утре” (1923). Хербст има особена почит към българския език, създава модерна журналистика и с основание е сочен като един от първенците в своята професия.

Поет, журналист, а едновременно с това и деец на БЗНС е Сергей Румянцев (псевдоним на Димитър Митовски, 1896-1925 на 28 г.). Участва във войните, раняван е. Активната му дейност започва след края на Първата световна война. Работи във в. “Земеделско знаме”. Заедно с Трифон Кунев основава хумористичното списание “Див дядо” (1922), което показва симпатия към БЗНС, чийто член е той от 1921 г. Придружава Александър Стамболийски на конференцията в Генуа (1922). След преврата на 9.6. 1923 г. е арестуван и изселен. Единствената му издадена книга със стихове “Селски бодили” (1924) е конфискувана и забранена. През април 1925 г. изчезва безследно, незнайно къде е убит. След 9.9. 1944 г. родното му село Блъсничево, Луковитско, е преименувано на Румянцево.

Псевдонимът Христо Ясенов (1889-1925 на 36 г., истинско име Христо Туджаров) е измислен от Антон Страшимиров. Учи на няколко места в търговска гимназия, но това не го влече и завършва във Враца (1907), същата година е приет за студент в Художественото рисувално училище в София, защото той не само пише стихове, но и рисува. Сприятелява се с писатели като Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, сътрудник е на сп. “Смях” и сп. “Звено”. Участва във войните (1912-1918) и завършва Художественото училище (сега академия) през 1919 г., става учител в София и член на комунистическата партия. Издава заедно с Крум Кюлявков сп. “Червен смях”, запознава се с Христо Смирненски, заболява от туберкулоза (1922) и прекарва известно време в санаториум. От 1923 г. Ясенов е включен във военната организация на БКП, снабдява с оръжие леви групи, интерниран е за кратко в Горна Джумая (март 1924), но след бурни протести от видни интелектуалци като проф. Ал. Балабанов, Илия Бешков, Йосиф Хербст само след месец е освободен. След атентата в църквата “Света Неделя” е арестуван и изчезва безследно (май 1925). Отпечатал е само една книга – сбирката “Рицарски замък” (1921), която има символистична насоченост, проявява се като нежен лирик. Неин издател е Гео Милев. В стиховете му се забелязва влияние от Яворов, Дебелянов, Блок и Балмонт. Освен това е писал фейлетони и памфлети, но творчеството му рязко секва, след като се включва в политическа дейност. Автор е на няколко рисувани портрета, включително на Антон Страшимиров, но те са изчезнали.

Александър Протогеров (1867-1928 на 61 г.) е едновременно офицер и революционер, един от видните водачи на ВМРО. Роден е в Охрид, завършва Военното училище в София (1887), но преди това е доброволец в Сръбско-българската война (1885). Като офицер няколко пъти напуска службата си, за да застане начело на чета и преминава границата. Произведен е в чин полковник (1911) и едновременно с това е избран в ЦК на ВМОРО. По време на войните участва активно и е награден с ордени за храброст. Той е и велик майстор в масонска ложа. Като комендант на София (1918) потушава войнишкото въстание при Владая. Произведен е от цар Фердинанд в чин генерал-лейтенант. Заедно с Тодор Александров участва във възстановяването на ВМРО (1919), но по-късно двамата са в конфликт. Има дори версия, че генерал Протогеров е подбудител за убийството на Тодор Александров (1924). При разцепленията в македонската организация едно от крилата е назовано “протогеровисти”. След време в ръководството на ВМРО се издига Иван (Ванче) Михайлов. Протогеров отново е с чета в Македония (юни 1926). Но само две години след това е убит (7.7. 1928) по разпореждане на Ванче Михайлов, който е начело на “михайловистите” в организацията. Години наред (1929-1933) се водят жестоки битки между крилата, съпроводени с убийства.