Неграмотността е грешка, която твърдо отказва да се поправи

Тенденцията е да намалява равнището на образованост на всяко следващо поколение

Минус 0,2. Според просветното министерство това е разликата при тазгодишното балообразуване за прием в средните училища. Изглежда малка, почти нищожна, но ако я видим като натрупване през годините, ще кристализира в трайна и не особено радостна тенденция - тенденцията равнището на образованост у всяко следващо поколение да бъде по-ниско от това на предишното. Минус 0,2 плюс минус 0,2 плюс минус 0,2 и хоп! - изскача пред нас плътеникът на безпросветността. То вярно, че капка по капка язовир прави, но в случая този язовир е язовирът на глупостта.

Преди време проф. Цочо Бояджиев, големият български философ медиевист, културолог, поет и преводач, ми каза нещо, от което косите ми настръхнаха: „Няма вече срам от невежеството“. Вярно е, като тази липса на срам понякога преминава в откровена наглост: друг български професор, литературният историк проф. Михаил Неделчев ми разказа като анекдот как студент се опитал да му пробута като свой негов текст. Собственоръчно написан от Михаил Неделчев! Когато измамата лъснала, вместо извинение се чуло: „Е, какво пък толкова, нали е по темата…“ Може, сиреч да грешиш, може дори да плагиатстваш, но да е по темата. А това, че например не Платон е ученик на Аристотел, а обратното, няма кой знае какво значение, нали и двамата са философи, значи сме по темата…

В стихотворение на Миглена Николчина - също професор, литературен теоретик и културолог, една от най-интересните български поетеси, публикувано в книгата й „Кратки разкази за любовта и писането“, се описва разликата между онова наше време, когато „бяхме млади“, и днешното. Разказва стихотворението за детска любов между момиче и момче, заражда се любовта на село, тръпките са романтични и невинни. Момичето си тръгва, момчето й пише писмо. Писмото обаче - пълно с грешки, все едно жената пред теб да се усмихне с прекрасната си уста и да се окаже, че зъби почти няма. Край, любовта свършва, момичето не иска да има нищо общо с момчето. Не заради друго, а защото той е неграмотен.

Като го прочетох за първи път, харесах стихотворението много. Толкова много, че, както се вижда, е още в паметта ми. Днес обаче не съм сигурен, ако някой млад човек го прочете, дали ще го разбере. Какво толкова - грешки?! Кой не ги прави, всички грешим, дори е човешко. Макар че ако погледнем обективно, неграмотността не е обикновена грешка, неграмотността е грешка, която твърдо отказва да се поправи. Човешко е да се греши, да, но глупаво е да се греши два пъти в едно и също.

Четем форумите. И се хващаме за главата до каква „долна земя“ е паднала общата грамотност. Разбира се, някои платени хейтъри (а защо хейтъри, защо не омразници или още по-красивото проклетници?) нарочно пишат неграмотно, за да се хващат простодушните за грешките им, пък да хлътват в капана на посланията им, но има и хора, които съвсем добронамерено драскат безпросветно. Вероятно това е една от причините да пада общото ниво на писмената култура: едно е, когато се налага да пишеш есе или съчинение, в което по всички правила на жанра да почнеш с увод, да продължиш с изложение и да завършиш със заключение, друго е, когато хакваш бърз постинг на стената си във фейсбук или във форум. Още повече ако го вършиш с прословутата „методиевица“. Да не говорим, че хич не са малко хората, на чиято клавиатура няма български машинописен строй, справят се с тъй наречения фонетичен. Тези обстоятелства обаче, колкото и да ни се чинят дребни, вършат пакостно дело - граматиката не е толкова важна, важно е да си постнеш мнението. Не е от значение как казваш нещата, от значение е какво казваш и бързо да го кажеш.

Тази припряност да споделиш хрумката си води към друга причина за наблюдавания спад на „просветата“ - едва ли не пълната равнопоставеност и еднаква тежест на мненията, независимо откъде идват те. „Това е моето мнение!“ и край - въпросът е изчерпан. Но не е, защото едно е мнението на човек, инвестирал години, енергия, труд и усилия, за да придобие компетентност в определена област на знанието - право, икономика, медицина, психология; съвсем друго е мнение, което се изказва просто ей така, хванато от въздуха. То е все едно да ти се е спукал апендиксът и вместо да чуеш мнението на лекаря, че е необходима незабавна операция, да поискаш мнение и от комшийката дали да не идеш на врачка. Баенето на врачката обаче няма да те оправи, а тъй ще си заминеш мърцина заради мнение…

Всесилността на мнението всъщност ни отправя към може би корена на това постепенно и разяждащо културното здраве на нацията „минус 0,2“ - инструментализирането на знанието. Когато знанието е инструмент, ти трябва за нещо друго, а не само по себе си. Успех в живота, слава и богатство, охолство и леко пребиваване - това са ценностите; знанието вече не е ценност. И понеже не е изключение „успехът в живота“ да дойде и с не чак толкова зор, какъвто е залягането над дебели книги, знанието минава на втори, дори на трети план. Още един професор, философ, специалист по немска класическа философия и Мартин Хайдегер - Димитър Денков, ми разказа историята на една майка, направила си следната сметка: вместо да дава на щерка си пари за уроци, трупала ги за силикон - ще завърши детето, ще си напомпа гръдната обиколка, ще си намери някой заплес богаташ и ето ти го „сладък живот“ по Фелини. Да знаеш, вече не е престижно, престижно е да харчиш. Знанието само по себе си не представлява скъпоценност, но е скъпоценност, ако ти позволява да си напълниш цяла чантичка с други скъпоценности - злато, сребро, бижута, диаманти. Прочее типично българска философия, та нали ние сме създали поговорката: „Акъл не ми давай, пари ми дай!“ Макар че в развития свят за ноу-хау плащат милиони. Между другото в неразвития се нарича „изтичане на мозъци“.

Минус 0,2 година след година. Тъжно натрупване, обезкуражаващо. Защото, убеден съм, когато това минус 0,2 стане плюс 0,2 (дай Боже и повече), едва тогава ще дръпнем. И няма да плачем, че сме бедни, а ще сме доволни и богати. Знаещо богати…