Текстовете в поредицата “Видни българи, убити от българи” са подбрани и подготвени от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В тях авторът проследява съдбата на онези паметни наши сънародници, чиито имена са белязани от насилствена смърт или съмнение за такава. Предишната събота представихме разказ за края на Иван Башев, Яна Язова, Георги Заркин и Станислав Балан. Днес ви представяме последната част от поредицата.

Андрей Луканов (1938-1996, на 58 г.) е роден в Москва, където баща му Карло Луканов е бил емигрант, а е убит в София пред своя дом на ул. „Латинка” 15 срещу хотел „Плиска”. Висше образование - международни отношения - завършва в Москва (1963), а след това работи в Министерството на външните работи (1963-1965), Министерството на външната търговия (1966-1968), в представителството на България в ООН, Женева (1969-1972). Владее руски, английски, френски и испански език. Бил е заместник-министър (1972-1976), постоянен представител на България в СИВ (1981-1986), министър на външноикономическите връзки (1987-1989). Той има значителна роля за свалянето от власт на Тодор Живков, след това е министър-председател (8.2.1990-21.9.1990) и (22.11.1990-20.12.1990), същевременно е активен участник в Кръглата маса и преговаря с Желю Желев и др. Но преди това има интересна среща между него и бивши дисиденти.

Няколко дни след промените, на 14.11.1989 г., по телефона у нас се обажда Жени Божилова, съпруга на писателя Николай Хайтов и колежка на съпругата ми Блага в изд. „Народна култура”, кани ни на гости у тях, но предупреждава, че ще има доста хора, ще присъства и Андрей Луканов, който живеел етаж под тях. Вземаме с нашата кола Желю Желев и отиваме привечер. Заварваме там към 15-20 души, между които Едвин Сугарев, Стефан Продев и др. Наближава 20 ч., когато по телефона се обажда Луканов и поръчва да гледаме новините по телевизията. Там съобщават, че всички изключени от БКП са възстановени. Това промени поведението на мнозина бивши дисиденнти, те се завърнаха в партията си. След това Луканов дойде и прочете някакъв секретен доклад на Петър Младенов, после попита какво бихме му препоръчали да направи. Всеки каза по нещо, аз настоях да бъдат освободени всички политически затворници.

Събитията се развиваха главоломно. Правителството на Луканов прекратява изплащането на външния дълг (11 милиарда долара, плюс 26 милиарда лв. вътрешен дълг), въвежда купонна система, в МВР се унищожават архивите на ДС. Така то загубва властта. Но трябва да разкажа една случка от парламента. Аз съм депутат от СДС и през почивката пуша цигара в нашия западен коридор. Изненадващо там се появява Луканов и спира до мен с думите: “Честит рожден ден”. Благодаря и гледам смаяно, а той обяснява: “Видях в документите, защото и аз съм днес.” Честитя му. Странно - той е 3 години по-млад от мен, но е рано побелял и изглеждаше по-възрастен. Излезе, че сме астрални близнаци.

Интересно е, че Луканов поръчва на Ран и Ът да изготвят програма за икономическо развитие на България (1990). След падането на неговото правителство (1991) той остава без работа и без средства. Главният прокурор Иван Татарчев настоява Луканов да бъде лишен от депутатски имунитет и това става на 7.7.1992 г., а два дни по-късно е арестуван, но на 30.12.1992 г. е освободен и осъжда България в Страсбург за 60 000 френски франка обезщетение. По-късно се оттегля от политиката и се включва в руско-българското акционерно дружество „Топенерджи” (1995). След убийството му четирима души са осъдени, но скоро освободени и гибелта му остава загадка. Има твърдение, че разстрелът е поръчан от Илия Павлов и “Мултигруп”. Политически противници сме, а когато чух по радиото, че е убит, ми стана мъчно - астрални близнаци. Има загадъчни явления, които не можем да си обясним.

Людмила Живкова не прилича на баща си (1942-1981, на 39 г.), тя има солидно образование - история в Софийския университет (1965), после история на изкуствата в Москва (1970), специализира в Оксфорд и защитава дисертация „Англо-турските отношения 1933-1939” и се хабилитира (1974). Започва работа като заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (1971-1972), след това е на същата длъжност в Комитета за изкуство и култура (1972-1975), докато заема поста председател на Комитета за изкуство и култура (1975-1981), същевременно е членка на висшето ръководство - Политбюро на БКП. Неин заместник в Комитета за култура е проф. Александър Фол (включени са също видни творци) и с негово съдействие тя осъществява много проекти, които тогава шокират правоверните комунисти - урежда честването „1300 години България”, успява да създаде Галерията за чуждестранно изкуство, настоява за построяването на НДК (от 1981 до 1990 той носи нейното име), урежда детската асамблея „Знаме на мира” заедно с ЮНЕСКО, построяването на комплекса “Камбаните” край София и др. Тя успява да спаси сградата на Царския дворец, която трябвало да бъде срината.

Всичко това предизвиква недоволство в тогавашния Съветски съюз. Когато тя е министърка, са възстановени на работа прогонени творци - Бинка Желязкова, Христо Ганев, Рангел Вълчанов, Константин Павлов и др. Нейни приятели са Вера Ганчева, Владимир Башев, Аксиния Джурова и др. Тя преживява катастрофа (1973) на път за летището, получава тежка мозъчна травма, може би това е първият опит да бъде отстранена. После пътува до Индия, запознава се със семейство Рьорих, възприема източни учения, става вярваща и вегетарианка, посещава пророчицата Ванга и по нейни указания пие билки. На нея дължим създаването на много културни средища в разни градове, тя кани у нас видни хора на изкуството от Западна Европа. От брака си с Любомир Стойчев има дъщеря Евгения, а от брака с Иван Славков има син Тодор.

Людмила Живкова е издала няколко книги, между които се открояват „Казанлъшката гробница” (1974), „Четвероевангелието на Иван Александър” (1980). Някои автори твърдят, че те са написани от други лица.

Смъртта й остава загадка, но самоубийство е изключено, защото е вярваща. Мнозина настояват, че е убита, дори баща й твърди това след 1989 г.