ЕЛИЦА ТОЛЕВА*

При реформата в програмата по литература не съкращаването е решение, а обогатяването

Преди година реших да участвам в конкурс за есе. Kандидатствах в област "Литература”. В комплект с авторския ми текст вървеше и кратка автобиография с основна насоченост - моите литературни предпочитания.

Стигайки до тази част, за да подчертая все пак сферата на моето писание, аз старателно изредих солидно количество предпочитани от мен чуждестранни писатели, а после преминах и към българските. Посочвайки Валери Петров и Чудомир като най-любими мои автори, без каквото и да е намерение да споменавам „задължителните” Ботев и Вазов, някак съвестта ми ме загложди и в крайна сметка прецених, че макар и не дотам заинтересувана от тези класици, мой "дълг" е те да фигурират, удостоени с първото място в моя дълъг списък, за да имам все пак някакъв шанс да спечеля. Просто защото, ако имаме амбицията да ни слагат в графата "високоинтелигентни натури", "харесването" и "дълбокото ценене" на българската класика се е превърнало в задължителен фактор още от ранна възраст. И защо се получава така, се пита в задачата?

Колко често ви се е случвало да попитате дете кой е най-любимият му български автор и то, притиснато от задължението да оправдае хвалбите на мама и татко за неповторимата му страст към четенето, да посочи Иван Вазов? А колко често сами сте се принуждавали да ласкаете завидния патриотичен дух и проницателен поглед на Ботев, като един истински привърженик на класиката, в разгорещен разговор за достойнствата на българската литература. Макар че вместо пламенните произведения на всепризнатото българско светило всяка вечер подхващате нашумелия Паулу Коелю? Познато, нали?

Още от детството ни е насадено какво трябва да ни „харесва” на всяка цена, противният случай би се счел за липса на вкус. Образователната система обработва нашето мислене в посока прехвалване на вечната българска класика и пренебрегване на съвременната литература, смятана за по-незначителна и незаслужаваща нашия интерес. Разбира се, това не се случва умишлено, тъй като в крайна сметка класическите писатели и поети напълно заслужават да бъдат удостоени с нужното внимание, защото са много висока летва, пример за подражание и вдъхновение в очите на последователите им, но не е в това въпросът. Класиката неизменно трябва да бъде част от литературното образование на един млад човек, но не с цената на това да бъде единственото нещо, достойно да фигурира в учебната програма. Човек, напускайки училище, трябва да има широк спектър от познания - както за миналото, така и относно настоящето, както за класиката, така и за съвременното творчество. И от там нататък сам да прецени коя ще бъде неговата страст - "преди" или "сега", а защо не двете едновременно? А не да произвеждаме едни силно противоречиви млади псевдо привърженици на старата българска класика, които имат перфектно усвоени умения да сипят възторжени слова по адрес на Ботев, но които в същото време отвътре си викат "Абе, брато, не го харесвам много-много тоя да си кажа честно, ама заради доброто впечатление..." или "Мани ги тея остарели глупости, та аз дори не чета!" и други от този сорт. Че как да разбират и ценят стойностната литература, при положение че ценностите, основните идеи, стилът на писане оттогава са се изменили из основи и вече не са толкова актуални, колкото на времето. Представете си, че не Вазов, а някой днешен български писател успява да разпали страстта към българската литература, която в сегашните времена е доста демоде сред младите. Нещо като първа стъпка към любопитството им към родната литература, което да засенчи модата на чуждестранните бестселъри. Защо не? Само че, ако не се постараеш сам да се запознаеш с това-онова от актуалните произведения, то едва ли някога някой ще го направи вместо теб. В такъв случай, за да не изучаваме само и единствено творби, най-младите от които са на има-няма половин век, ще се наложи да се направят някои нововъведения в учебната програма, за да има и от двете по равно.

В този смисъл идеята за реформа в програмата по литература не е лоша, но със сигурност не в посоката, в която нещата са тръгнали в момента. Зад необоснованата идея за премахване на почти всички велики за българската литература произведения от програмата, както и всички по-съвременни, прозира недомисляне. Не съкращаването е решението на проблема, а обогатяването с новото, актуалното, непознатото, вдъхновяващото, интересното, различното.

П.С: А що се отнася до моя конкурс... е, не спечелих. Дали беше поради липсата на умения за писане, или защото на интервюто заявих много ясно, че Ботев всъщност изобщо не ми е любим автор, но се е наложило да го посоча, за да не се излагам пред хората, просто не знам... Мога само да подозирам къде е проблемът.

*Авторката е ученичка в 11-и клас на 9-а Френска езикова гимназия, София