Неоправдан дефицит и надценен ръст на икономиката превръщат България във все по-задлъжняваща страна

За да оцените какви са рисковете в бюджет 2016 на кабинета „Борисов 2“, трябва да се погледне изпълнението на бюджета за 2015 г., защото това е основата за следващата година. В него личат много от противоречията, които, изглежда, ще се прехвърлят за следващата година. Едно от тях е актуализирането на бюджета за 2015-а. Не знам как най-точно да го определя, но то изглежда, че най-малкото не е достатъчно издържано.

В мотивите за актуализацията е казано, че през 2015-а се отива на допълнителен дефицит от 3,3% от БВП в края на годината. Това е изненадващо, при положение че сме на около 600 млн. лв. превишение по официални данни за август. Оттук нататък възникват страшно много въпроси, гледайки данните. Например как е възможно, ако до август държавата на консолидирана основа е похарчила 20 млрд. лева, за оставащите 4 месеца да похарчи цели 14 млрд. За запалените по статистиката това означава, че до август средно е харчено по 2,5 млрд., а след това ще бъдат харчени допълнително още по близо 1 милиард! Това повдига много въпроси, за които сигурно има обяснение, но видимо не ни се казва какво предстои.

При преизпълнение на приходите за тази година по държавния бюджет, по осигурителните вноски и по бюджета на еврофондовете за близо 1,8 млрд. би трябвало дефицитът да бъде не повече от 0,5% от БВП. Предложената актуализация е за около 1,2 % от БВП, т.е. остава за обяснение близо 1% от БВП, които се планира да бъдат похарчени, за да бъде достигнат предлаганият дефицит от 3,3%.

По-важното е, че така се изпраща лош сигнал, че разходите в бюджета са под контрол. Сигурно е „нормално“, след като повечето секторни министерства не направиха никакви реформи и така остават неразплатени разходи и сега ще трябва допълнително да се финансират тези сектори. Едва ли някой ще се изненада, че отново печеливши са силовите ведомства.

Има сериозно разминаване между структурната политика и финансовите ресурси, с които държавата разполага. Дори не говорим за някакъв анализ на ефективност и какъв е резултатът от финансиране на тези структури. Ако направим един такъв анализ, в един момент може да се окаже, че си струва дори да се спестят всички тези разходи за нереформирани системи, защото много от тях не вършат никаква съществена работа. Да не дава Господ нещо да се случи в отбраната или да имаш нужда от МВР.

Самите инструменти, с които разполага бюджетът, не позволяват да бъде правена оценка за ефективността на тези структури. Продължава старото финансиране на принципа - колкото налееш в едно каче, толкова ще изтече. И това е проблемът. Един хора казват, че имат нужда от повече пари, правителството им дава, но какво вършат, не е ясно нито за обществото, нито за правителството.

Простата сметка показва, че за 4 месеца бюджетът ще се влоши с 4% от БВП. Като се има предвид, че БВП на България е някъде около 86 млрд. лева, това значи, че извън парите, които ще дойдат като приходи, държавата ще похарчи допълнително 3 млрд. лв., без да има обяснение за какво ще ги даде.

Има едно частично обяснение - че около 70% от допълнителните разходи са за нещо разумно: за спасяване на европроектите. Така или иначе, ако до края на годината бъдат разплатени определени проекти, парите могат и да бъдат спасени и да бъдат получени през следващата финансова година. В това има логика и дано се случи, защото в национален интерес е да усвояваме средствата от еврофондовете. Друг е въпросът защо се налага да се спасяват в последния момент, след като изтекоха двете допълнителни години за предишния програмен период.

Видимо има проблеми и в разходната част на бюджета за тази година, които се пренасят и в бюджет 2016.

Първо, поражда се дълбоко съмнение, че оптимистичната макрорамка за догодина ще бъде изпълнена. МФ предвижда относително добър икономически растеж от около 2,1% и ускоряващ се икономически растеж през следващите години. Не искам да бъда лош оракул, но това, което се случва в света, е забавяне на растежа, което ще се отрази директно и индиректно върху икономиката на България.

Германия е един от основните износители за Китай. Сривът на китайската икономика води до забавяне на икономиката и експортните показатели на Германия, която пък е основен наш партньор в търговията. Освен това извън ЕС за България Китай е един от основните партньори в търговията. Всичко това няма как да не се отрази. Обикновено това за България се случва за 6-7 месеца и реално усещането на тези негативни ефекти върху страната ни може да започне да се усеща през март-април следващата година. Затова лично аз бих бил много предпазлив в тази прогноза. Според мен реалистичният ръст на българската икономика догодина е около 1,3%.

Вторият проблем е, че когато растат неизвестните, е нормално да предвидиш буфери в бюджета. Независимо дали под формата на резерв или по-нисък дефицит, но те трябва прозрачно да бъдат дефинирани. Дори самото финансово министерство признава, че има такива рискове, но буфери не се виждат. Видимо натискът за по-големи разходи е много силен и МФ не успява да устои. За следващата година предвиденият дефицит е близо 2% от БВП. Абсолютно неприемливо, защото от 2009-а насам продължаваме да имаме дефицити. Години наред харчим повече, отколкото изкарваме, а България не би трябвало да си позволява повече от 1% дефицит годишно. Самото министерство оценява т.нар. бюджетен показател S2 на 2,5%. Преведено на нормален език, това е индикаторът, който използват Европейската комисия и международните институции за оценка на структурния дефицит на бюджета. Иначе казано - неравновесието между необходимите приходи и разходите, които се правят. Резултатът е дълг. А България се затлачва от дългове.

Според анализ на ЕК, който излезе преди дни, България е държавата с най-бързо растящите дългове, независимо че сме на много ниско ниво по задлъжнялост. Това не е добра новина. В момента живеем в добро време за икономиката, независимо как го усещат хората. Вместо да намаляваме задлъжнялостта, ние я увеличаваме. Ще бъде по-коректно да кажа, че това е проблем на държавата, не толкова на управлението, защото много често управлението няма какво да направи, понеже трябва да се справя с ефекти на минали решения.

Натискът върху бюджета става голям заради неправенето на каквито и да е реформи. Не става въпрос толкова за пари, но от политическа гледна точка се връщат практики отпреди 10 години. Ще бъдат дадени по 70 лева върху учителската заплата. Проблемът не е, че се дават едни 70 лева, а че излизат синдикатите и се договарят централизирано за раздаването на тези пари. Начинът на финансиране на образованието у нас е финансиране на училищата и на децата, а не на разходи - било за труд, било за издръжка на едно училище. След като си приел един закон, в основата на който е автономността на училищата, управлението на бюджета става независимо от централната или местната власт. Този закон тъкмо започва да дава добри резултати и изведнъж се оказва, че той нищо не значи, защото се връщаме към старите практики.

Същото става и в почти всички други сектори - здравеопазване, администрация, общини, съдебна власт. Всички знаят, че накрая бюджетът ще плати, и затова може да не правят реформи.

*Авторът е бивш зам.-министър на финансите.