БХК превръща случая „Полфрийман” в таран срещу българското правосъдие

Kогато Джок Полфрийман заявява в ефира на национални телевизии, че присъдата за убийство на човек му е дадена от най-корумпираната съдебна система, зрителите с нормални възприятия постепенно почват да се съмняват в адекватността на собствените си оценки.

От библейски времена до днес убийството е нещо осъдително, неприемливо за обществото и във всички законодателства това деяние се наказва по най-тежкия възможен начин. Отпадането на смъртното наказание в повечето държави по света е израз на хуманизъм, но никъде не е известно да има отказ от наказателно преследване, когато има отнет човешки живот.

Оправдаването на убийство напоследък се превръща в кауза на една неправителствена организация, която узурпира правото да посочва кое е редно и нередно и нахално е посочила в името си столицата на Финландия. Българският хелзинкски комитет внимателно подбира лицата, които лансира, за да може да осребри защитата си както с пари, така и с влияние, без носене на никаква отговорност. Малко известно е, че БХК защитава скандалните братя Юзеирови, които поискаха България да бъде разделена. Подобна защита не носи обществени позитиви, а и трудно биха се изкопчили пари от която и да е институция за такава кауза.

Джок Полфрийман обаче е различен случай. Млад, добре изглеждащ и сравнително ерудиран мъж, който иска да се прибере у дома, като междувременно помага на затворници. Това е образът, който БХК налага за един убиец, който хладнокръвно е наръгал Андрей Монов на 28 декември 2007 г. и ранил тежко Антоан Захариев.

Джок Полфрийман не е типичният затворник. Той не е рецидивист, той може да спечели симпатии, той може да се превърне в кауза. Хора като Красимир Кънев (председател на БХК) или като Яна Бюрер Тавание (член на УС на БХК и бивша съпруга на постоянния представител на България за напредъка по Механизма за сътрудничество и проверка Юри Тавание) ще повдигнат твърде много въпроси с личното си присъствие. Затова те ползват лицето на Полфрийман.

Подготовката за номинацията на убиеца Полфрийман за човек на годината и превръщането му в таран срещу съдебната система е вървяла дълго. Той е бил посещаван десетки пъти от адвокати и правозащитници. Основите са положени в периода 2010-2014 г. - време, през което излиза книгата на австралийската журналистка Белинда Хоукинс и внушава, че семейството на убития Андрей Монов има връзки в „съдебната общност“. Време, през което френският вестник „Шарли Ебдо“ окарикатурява България, а сайтът Биволъ, който препечатва карикатурата, напада всички, участвали в съдебния процес срещу Полфрийман - от свидетелите, през родителите на убитото момче, до прокурора, поддържал обвинението.

Защитата на една кауза безспорно изисква дълга подготовка. Изчистването на образа на един убиец - също. Безпрепятственото влизане на БХК в затворите им дава достъп до характеристиките на Полфрийман - лидер, негативно настроен и подозрителен към правните порядки, предизвикващ обществен безпорядък, избягващ съобразяване с йерархия, норми и правила. Точно такъв човек ще стои добре като контрапункт на скучните прокурори и съдии. Те са с тоги, придържащи се към закона, умерени в приказките си. На това ще се противопостави „цветният“ убиец Полфрийман.

А родителите на Андрей Монов? Близките на тежко ранения Антоан Захариев? Вероятно за тях се планира да се представят като алчни българи, настояващи за обезщетенията си от близо половин милион лева. Един председател на Българското затворническо сдружение за рехабилитация като Полфрийман не може да се занимава с плебейски занимания, като да плаща обезщетения на близки на загинали и ранени или да погасява дълга си към българската държава за съдебния процес. Поне така ни внушават БХК.

Двама главни прокурори - Борис Велчев и Сотир Цацаров, отказват всякакви опити по дипломатически път да бъде трансфериран обратно в Австралия Джок Антъни Полфрийман. И двамата главни прокурори се „радват“ на подобаващи негативни оценки от страна на БХК. „Сотир Цацаров няма необходимите професионални качества, за да бъде главен прокурор“, казва БХК през 2012-а. „БХК изискват реакция от Борис Велчев“, пишат медиите през 2011 г.

Ако обвинителите ни спомагат за защита на интересите на българската държава и въдворяването на убийците в затвора, наистина ли има значение какво мисли или изисква БХК от тях?

Лансирането на Джок Полфрийман не е спонтанен акт, с който БХК се опитва да блесне като израз на нестандартно решение. Това е дълго обмисляна стратегия, при която австралийският хулиган бива обучаван на български език, на обноски, осигурява му се работа с компютър за продължаване на образованието (нещо, което е напълно забранено на другите затворници), полагат се грижи за прическата и облеклото му.

Някак между другото на Полфрийман е подадена и опорната точка за корумпираната съдебна система точно в навечерието на дебатите за второ четене на конституционните промени и в дните около изкуствено създадените протести за промяна на съдебната власт, организирани от друго НПО - „Правосъдие за всеки“.

Даването на трибуна на Джок Полфрийман, обръщането на внимание на записите на Румяна Ченалова, освободила убиеца от „Соло“, който избяга зад граница, откритата провокация срещу българското общество с налагане на мнението, че магистратите са изначално зли и корумпирани - всичко това е част от добре премислена и премерена атака.

Номинацията на Полфрийман за човек на годината от БХК е следвало да бъде венецът на всички тези методично полагани усилия. Само че БХК не са калкулирали правилно обществената реакция, чиято теза е, че гримираният убиец не е по-малко убиец.

За закриването на БХК се събира подписка, която набира все повече привърженици, но тревожното чувство, че нещо не е наред, продължава да витае в публичното пространство. Това чувство старателно се подхранва от държавни институции, сред които е и Министерството на правосъдието. Въпреки че казусът „Полфрийман“ е отгледан, поливан и наторяван като цвете именно от правосъдното министерство, в момента, в който се разрази скандалът с БХК, институцията се отдръпна и двусмислено замълча.

Понастоящем Министерство на правосъдието се явява нещо като принципал на всички НПО-та. Не само защото министърът е бивш активист на неправителствена организация, протестър и изобщо - дялан камък за всичко и за нищо, но и защото с Решение на Министерския съвет му е вменена функцията да координира дейността на този „граждански“ сектор.

Затворите се намират под юрисдикцията на същото това министерство. Със споразумение от 2007 г. БХК получава безпрепятствен достъп по което време пожелае в затворите, затворническите общежития и следствените арести, които се стопанисват от МП. С течение на времето това се превръща в устойчива тенденция, като първоначалната идея за партньорство между неправителствения сектор и държавата с оглед на приемането ни за членове на ЕС се извращава в посещения на активисти на БХК и журналисти, които подлудяват затворниците и надзирателите с обещания за печелене на пари от дела срещу България.

На един лишен от свобода за извършено тежко умишлено престъпление от общ характер криворазбраните хуманисти обещават не само пари, но и му дават мечтата за дълго лелеяната свобода и най-важно: създават му илюзията, че ще получи възмездие срещу прокурори, съдии и надзиратели, които „несправедливо“ и „подло“ са го тикнали зад решетките и го тормозят за деяние, което всъщност не е толкова тежко. Играта с психиката на такива хора твърде много напомня на обещанията на джихадистите за вечен рай и девици на всички, които приемат саможертвата да им служат. Ако на някого подобно сравнение му се вижда прекалено, нека отстрани като предиката от уравнението културалните различия и да погледне резултата непредубедено.

Подценяването на конспиративната роля на неправителствени организации като БХК, която нагло хвърля ръкавицата към морала на цялото ни общество, не е защита на общочовешки ценности. Не е дори геополитика от типа „Америка или Русия“. Това е по-скоро тъпо еснафско тщестлавие на хора, ползвани от държавни институции за авангард на задкулисието. А и парa пада!