Правителствената стратегия за противодействие на тероризма е пример за хроничната вече у нас тенденция за реакция спрямо сериозни проблеми чрез създаване на неносещи ново съдържание и идеи документи, повтарящи съществуващите, целящи вероятно демонстриране на нещоправене от хора, които си нямат представа какво трябва да се прави. Нещо като социално-хартиено алиби за некомпетентност.

Да оставим настрана наукообразния език и предлагането на христоматийни истини като откровения от последна инстанция. В документа прозира непознаване на същността на съвременния тероризъм, на теорията на разузнаването и контраразузнаването, но в замяна на това блести желанието за оригиналност и антитерористична евристика (радикален антитероризъм?!).

Принос в терминологията е новото понятие „радикализация“! Тя е „...комплексен, динамичен и сложен процес, който поражда заплахи за националната сигурност“. И в тази светлина заплахите спрямо България са екстремизмът, радикализмът и тероризмът! Защо пък да не прибавим структурализма, аболиционизма, културизма, примитивизма, неоконсерватизма и т.н.? Според всички разбирания радикализмът е свързан с връщане към корените. Обикновено се дефинира като ускорено, много по-решително развитие на някакво лице, процес или явление, напрмер радикализиране на реформите, радикални реформи. Документът представя като заплаха всеки процес, който се развива динамично. Неразбирането на простата истина, че радикализмът може да бъде престъпен само ако е свързан с конкретна престъпна дейност - напр. радикален ислям, радикализиране на организираната престъпност и пр., води до погрешност на цялостното изложение в документа. Вероятно авторите са се надявали, че някак си всичко ще се разглежда в контекста на тероризма и антитероризма, но объркването е налице.

Противодействието, определено като „многопластово явление“ (кои са пластовете, кое е на повърхността, кое е е в сърцевината?), изисква финансово и ресурсно осигуряване, без да е ясно обаче откъде ще дойде то.
В документа се казва: „Текущото състояние на средата за сигурност налага предприемането на адекватни мерки за ефективно противопоставяне на радикализацията и тероризма като основни заплахи за сигурността и интересите на Република България.“ За да се разбере как средата за сигурност налага предприемането на антитерористични мерки, то тя трябва, макар и накратко, да бъде описана: необезпокоена и интернационализираща се организирана престъпност, огромна битова престъпност, корупция в управленските структури, лошо опазвана граница - все неща, известни ни от докладите на ЕК и Държавния департамент на САЩ, но признавани частично и с половин уста от управляващите сектор „Сигурност“. Предприемането на адекватни мерки е приоритетно свързано с възможността за противодействие на споменатите по-горе процеси, които, съществуващи в сегашния си вид, са прекрасна хранителна среда за всеки вид организирана престъпност, вкл. тероризма.

В целия документ се налага мнението, че понастоящем се реализират инициативи, противодействащи „решително на всякакъв вид терористична дейност, включително и подготовката за осъществянето на такава“. Тогава защо се прави нова стратегия, щом всичко така добре и решително се реализира и са налични няколко подобни документа? Дали това не е синдромът на самозадействащото се заклинание, за което произнасящият го смята, че при достатъчен брой повторения ще се осъществи?
В проекта са обозначени и принципите на политиките за противодействие, които не са нещо различно от тези на изграждане и дейност на специалните служби, дефинирани в съответните закони. Авторите наблягат на „...откритост и прозрачност при провеждането на политиката за противодействие на радикализацията и тероризма“ вероятно предполагайки, че това ще стане достъпно за потенциалните терористи, които ще се „дерадикализират“ и „деангажират“ от уплах при такова „решително“ противопоставяне. А и няма да има обвинения в недемократично проповядване на конспиративно секретно противодействие.

Разбираме, че „генераторите на рискове за националната сигурност, и най-вече терористичните и екстремистките формирования, имат мрежова организационна структура, което ги прави много гъвкави и адаптивни“, което затруднява йерархичните и статични служби за сигурност. Изводът е: „Ако не бъде осъществено приспособяването на службите за сигурност и обществен ред, могат да се създадат предпоставки за дефицит от възможности (нямане на имане,) за противодействие.“ Всъщност идеята за адаптиране е идея за реактивност (последващо действие) и тя противоречи на Стратегията за национална сигурност, която изисква да се действа проактивно! Терористичните формирования наистина са гъвкави и с лекота променят тактиката си, но по отношение на организацията си те са хибридни - разполагат и с централизирани структури, и с независими клетки и индивидуални изпълнители, използвани според случая.
В целия материал някак между другото се подразбира естествеността на незаконното преминаване на границата. Само се заключава, че „...поддържането и развиването на капацитета за защита на българските граници, които се явяват и външни граници на ЕС, е от особена важност с оглед отговорностите на Република България за идентифициране и възпиране на т. нар. чуждестранни бойци.“

Терористични групи и организации, екстремистки клетки и отделни радикализирани индивиди (според мен радикализираният индивид може да е протестър, фанатик на БПЦ, компютърджия, но това не го прави престъпник) използват предимствата на технологиите и бързото развитие на интернет и социалните мрежи. Ами те следва да се използват изпреварващо от специалните служби, които разполагат с възможности за контрол съобразно местното законодателство. Компютърното противодействие трябва да се базира на привличане на талантливи младежи, подобно на „Анонимус“, които да осъществяват изпреварваща дейност - явна и секретна.
Стратегията извежда на преден план превенцията и противодействието на радикализацията, но по-разумно би било да отдели внимание на проактивност на специалните служби и изграждане на антитерористични информационни позиции. Става ясно, че тепърва трябва да се изгради изследователски и аналитичен капацитет, което, съдейки по документа, е наистина спешно необходимо. Но тук трябва да се запитаме какво се случва с често създаваните нови звена, напр. прословутия БОРКОР, пример за бездействие и институционална хранилка.

Интересно е обяснението, че „..противодействието на тероризма изисква прилагане на системни, едновременни, координирани и синхронизирани действия в четирите основни сфери на дейност“ - превенция, защита, противодействие, преодоляване на последствията. Неща, които са валидни за всяка антикриминална дейност и не съдържат в себе си нови смисъл и идеи. И тук няма нито дума за проактивността, може би защото се предполага, че превенцията и проактивността са едно и също нещо.
Ще се въздържа от разглеждане на плана за прилагане на стратегията, защото е твърде общ и неопределен. Но ще обърна внимание на една негова стъпка: „Формиране на междуведомствена работна група за създаване на нормативна база за противодействие на изказвания и послания, подбуждащи към омраза по интернет и в СМИ.“ Това може да застраши сериозно свободата на словото при невнимателно или умишлено формулиране, така че трябва внимателно да бъде наблюдавана от гражданското общество.
От анализа на документа става ясно, че отново реалната дейност, когато ситуацията се изостря, е подменена от изписване на документи, предложения за законотворчество и елементарна пропаганда. Нещо привично, което не гарантира гражданската сигурност, но създава видимост за „...всеобхватна, общодържавна, общонационална и многопластова дейност с единно ръководство“.

*Авторът е професор в НБУ, преподавател, бивш главен секретар на МВР.