Трябва да се сложи край на политиката "на всекиго по нещо"

Живеем в много объркано общество и протестът на майките с колички за по-високи детски надбавки и обезщетения от онзи ден за пореден път го доказа. Основните послания от протеста - за необходимостта от вдигане на детските надбавки, за премахване на подоходния критерий за получаването им и за увеличаване на обезщетението за отглеждане на дете между 1 и 2 г. до 440 лв., поставят по-фундаменталния въпрос: Какво всъщност очакваме от политиците?

Не че на протеста нямаше и разумни предложения, но какво означава репликата на много от родителите, че 340 лв. (месечното обезщетение за отглеждане на дете между 1 и 2 г. - б. а.) не могат да покрият почти нищо от разходите на едно малко дете или че 37 лв. не стигат дори за памперсите за един месец? Това е заявка, че родителят очаква държавата, т.е. останалите данъкоплатци да се грижат за неговото дете и да осигурят цялостната му издръжка. Работа на политиците ли е да хранят и да обличат децата?

Докато българският родител чака държавата да му плаща кеш, за да си гледа отрочетата, картината няма да изглежда добре. Няма социален модел, който би могъл да издържи върху подобно разбиране за живота. В България майките сякаш по подразбиране са бедни, а бедните по подразбиране са добри. Докато не започнем у себе си да възпитаваме нагласата, че да си беден не е нещо, с което следва да се гордееш, нито пък нещо, от което трябва да се срамуваш, а нещо, което трябва да промениш, изходът е далеч. Всички мерки, които подкрепят нежеланието на младите майки и бащи сами да поемат отговорността (включително финансовата) за собствения си живот и за живота на децата си, не са социална политика, а пилеене на парите на другите.

Това съвсем не означава, че държавата няма какво да направи, за да подпомогне родителството. Основната й задача не е да плаща млякото и памперсите на бебетата, а да осигури съответните социални услуги, които помагат на родителите да работят. А тези услуги би следвало да са в две групи: 1. насочени към всички родители с цел връщането им на пазара на труда - например детски градини (включително вечерна и нощна грижа); възстановяване на програмите за безработни или пенсионери, наети за гледане на деца; ваучери за гледане на деца; гъвкаво работно време и адекватни условия на труд за работещи майки и бащи и т.н.; 2. насочени към уязвими социални групи. Във втората група целта на политиката трябва да е обхващане на малко на брой, но наистина нуждаещи се семейства (например с болни деца, деца с увреждания, многодетни семейства и т.н.). Обществото в момента е огромен длъжник на тези групи от населението, за които няма нито подходящи социални услуги, нито адекватна финансова помощ. Това е доста далеч от сегашната хаотична социална политика в стил „за всекиго по нещо“.
Ако приемем горните аргументи, то много по-разумно изглежда например отпускът по майчинство да се ограничи до 1 година и половина на детето или дори до 1 година, като средствата се пренасочат към услуги за гледане на деца.

Ефективността на детските надбавки в сегашния им вид също трябва да се преоцени. А пък палиативни мерки като например данъчното облекчение за родители в размер около 20 лв. за дете на година трябва директно да се премахнат.
Докато протестиращите майки не се научат какво точно да искат от политиците, то няма как да им се даде. Но и докато политиците разглеждат социалната политика единствено като инструмент за власт и работят на принципа „за всекиго по нещо“, българският родител ще продължава да счита, че държавата е мащеха за децата му.

Какво искаме от държавата

Крайно време е гражданите и политиците да постигнем някакъв поне базисен консенсус за това какво точно се стремим да постигнем в социалната сфера. Искаме ли държавата да се грижи за издръжката на нашите деца, или искаме тя да ни подкрепи (или поне да не ни пречи) сами да изкарваме парите за децата си? Ситуацията, в която ние лъжем властта, че плащаме данъци, такси и осигуровки, а тя ни лъже, че ни дава пенсии, обезщетения и помощи, е без изход. Протестиращите майки искат високи обезщетения, докато децата им са малки, но дали са готови през останалото време да плащат високи осигуровки?