Думичките „съдебна реформа“ и „борба с мафията“ бяха магическите заклинания, с повтарянето на които доброто трябваше да победи злото

През изминалата седмица се случи очакваното. Нещо, което беше наречено реформа, не беше прието от нещо, което наричаме политическо представителство. Докато се вземаха решения за онова, което наричаме съдебна система, човекът, когото наричаме министър-председател, играеше футбол за радост на онова, което наричаме медии. А едни хора, които се самонаричат гражданско общество, излязоха на протест в защита на някого, когото наричахме министър.

Трудно е да се описва българският политически процес, без да се използват подобни условности, защото всички понятия, които споменаваме, са характерни за модерните демократични системи. А ние продължаваме да живеем в система, присъща на предмодерните, традиционни общества. Вместо формализирани и публични политически отношения ние имаме приятелско-роднински и скрити такива. Вместо рационални процедури за регулиране на социалния конфликт ние имаме магически заклинания за успокояване на масите. Вместо доверие, основано на участие на гражданите в политическия процес, ние имаме вяра, основана на гледането на телевизия. Доближаването до модерната демокрация се случва главно по силата на оподобяването и имитацията. С други думи, живеем в политически свят, характерен повече за книгите на Карл Май, отколкото за текстовете на Джовани Сартори. Вероятно и затова г-н Борисов се чувства толкова удобно в този свят.

Преди малко повече от година „вождът“ Борисов събра около огъня представители на почти целия спектър на политическия ни елит в името на стабилността на племето. Част от „гражданското общество“ също избра да слуша и да вярва на омайните слова на вожда. С това те легитимираха митологичните представи, чрез които премиерът обяснява и подрежда сложния свят на политиката, а улиците опустяха, за да допълнят идилията на традиционния свят. Вождът Борисов беше прекръстен от „голямата мутра“ в „преродения демократ“ и така започна инициативата по посвещаването на бившите протестиращи в тайните на „висшата политика“. Думичките „съдебна реформа“ и „борба с мафията“ бяха онези магически заклинания, с повтарянето на които доброто трябваше да победи злото. И започна един разговор за квоти, гласувания и компромиси, които трябваше да гарантират правовия ред. Обаче с участието си във властта редом до Борисов бившите протестиращи доброволно приеха правилата, срещу които декларираха, че ще се борят, и с това обезсмислиха всякакви идеи за реформа. Дали те направиха това от наивност или от желание за власт и постове - историята ще покаже.

Прави са от „Протестна мрежа и приятели“, които са в основата на подновените протести по софийските улици - нещата не могат да продължават повече така. Имаме нужда от сериозни реформи, които да ни изведат на пътя на модерната демокрация. Само че целокупният български народ нещо не се заразява от ентусиазма на софийската интелигенция. И причината за това не се крие в културните различия или в различните цели. Просто както всичко останало, и българското „гражданско общество“ има нужда от реформа.

„Протестна мрежа и приятели“ са се превърнали в своеобразно гражданско „снобщестово“, което пречи на гражданското общество. Опитайте се да изразите съмнения върху правотата и основанията на професионалните протестиращи и веднага ще получите клеймо. Претенцията за притежаване на истина от последна инстанция прави невъзможно каквато и да било смислена публична дискусия и обсъждане на теза, различна от тяхната. Ето например как аргументират последните протести - „целта на тези протести е да кажат истината за неслучилата се реформа и за онези, които превърнаха съдебната власт в пародия“. Борят се срещу монопола върху истината на политическия елит, за да го заменят с монопола на своята истина. Гражданското „снобщество“ е в състояние да убие всяка смислена кауза. Като я приватизира. В модерните демокрации ключът към ефективно гражданско общество е отвореността, дискусията и плурализмът на идеите и мненията.

„Протестна мрежа и приятели“ следва да реформират и представата си за демократичен процес. Ето какво споделя на стeната на протеста виден протестиращ:

„Когато пак се стигне до нови предсрочни избори, протестите не бива да спират. Докато Плевнелиев е президент, България трябва да се управлява само от служебни кабинети. Разбира се, Плевнелиев трябва да има и втори мандат. Новите партии, които един ден ще управляват добре, още не са създадени“.

В представата на професионалния протестиращ конституционните норми и правилата на демокрацията стоят по-надолу в йерархията от собственото му „трябва“. И това се случва, докато се борим за върховенство на закона.

„Протестна мрежа и приятели“ не е лошо да реформират и своята гражданска култура. Да смяташ, че притежаваш критериите да определяш кой е достоен и кой не е, а всеки, който не споделя твоите критерии, да определяш като „нещастник“, не се вписва в никакви стандарти на демократична култура. Общосподеляната идея, че има категории от по граждани и най граждани, като последните (те) имат правото и задължението да определят гражданския интерес, от последна инстанция е много по-близо до светоусещането на Хитлер, отколкото до ценности на либералните класици, в които се кълнат.

„Протестна мрежа и приятели“ е добре да реформират и представата си за собствената си роля в политическия процес. Дали ще бъдат политици, които упражняват власт, или граждани, които ще контролират упражняването на власт. Да бъдеш едновременно и двете е невъзможно, защото зад двете роли стои различна логика. След протестите срещу правителството на Орешарски те получиха политическо представителство и в парламента, и в изпълнителната власт, за да се превърнат в част от управляващата прослойка. Сега отново са на улицата, за да протестират... срещу себе си.

За да спрат българските политици да имитират демокрация, най-напред ще ни се наложи да спрем да имитираме гражданско общество. Да си гражданин не е мода. Да си гражданин е отговорност. Но и да се провалим в това си начинание не е толкова страшно.

Във „Винету“ граждани няма и пак си живеят щастливо.