Сталин отказва да завземе Хокайдо, но не помръдва за България и Румъния

В ранните часове на 24 август 1945 г. съветски бомбардировачи с широк обсег на действие трябвало да излетят от Владивосток в източна посока над Японско море, разтоварвайки смъртоносния си товар над северния японски остров Хокайдо. В 5 ч сутринта на същия ден два съветски полка щели да извършат десант на брега, последвани от много по-големи сили. В рамките на дни две пехотни дивизии ще завземат Северен Хокайдо, прерязвайки острова наполовина.

Това е най-общо бойния план, изготвен в края на Втората световна война от главнокомандващия Съветската тихоокеанска флота адмирал Иван Юмашев за окупиране на японския остров. Подразделенията са били в бойна готовност. Подводници са били разположени край бреговете на Хокайдо, за да събират разузнавателна информация за предстоящото нашествие и дори да потапят вражески плавателни съдове. На този етап Съветите вече са окупирали Южносахалинските острови и помитат останките от японците на Курилския архипелаг, който се простира от Камчатка до Хокайдо. Макар и недотам опитни в подобни операции, десантът в Хокайдо е щял да бъде разходка - японската армия ще е вече практически разбита, а император Хирохито ще е обявил капитулация.

Остров Хокайдо има голямо стратегическо значение. С превземането му Сталин е щял да превърне огромното Охотско море в съветско езеро и в огромно преимущество за Червения тихоокеански флот. Подробните планове за съветското нашествие бяха публикувани за първи път преди седмица от центъра „Уудроу Уилсън“ във Вашингтон.

Всичко, което е липсвало, е „зелената светлина“ от Сталин за прилагането на плана. На 16 август съветският вожд иска от президента Хари Труман да изпълни „скромното му искане“ или да рискува да обиди „руското обществено мнение“. Макар и месеци по-рано министерството на войната на САЩ да е разглеждало възможността да остави съветите да окупират Хокайдо и дори части от най-големия японски остров Хоншу, бомбата над Хирошима от 6 август е променила концепцията на Труман. Притежавайки ново оръжие, президентът на САЩ е сигурен в преимуществото си в отношенията със Сталин. На 18 август Труман без заобиколки отказва на „Чичо Джо“ (от Йосиф, Джоузеф на латиница, Сталин, б.р.). Два дни преди планираното нашествие на Хокайдо операцията е отменена.

Труман е вярвал, че атомната бомба е спечелила войната срещу Япония. Малко след навлизането на въоръжение тя е вече част и от дипломатическия арсенал. Труман не е трябвало да заплашва СССР: самото притежание на бомбата представлява заплахата. Но как е гледал на това Сталин?

На първо място, Хирошима и Нагазаки са много по-малък шок за съветския лидер, отколкото може да се предположи. Въпреки убеждението на Труман, че Сталин не е разбрал загадъчното споменаване на атомната бомба по време на конференцията в Потсдам през юли 1945 г., Москва отдавна следи британските и американските ядрени изследвания. Още през 1941 г. съветските служби НКВД и ГРУ започват да събират информация за бомбата, а през 1942 г. председателстваният от Сталин Държавен комитет за отбрана разрешава работа върху съветски ядрен проект. Две години по-късно с ръководството му е натоварен безпощадният Лаврентий Берия под шапката на НКВД.

След Хирошима Сталин удвоява усилията си. Докато още обмисля нашествието на Хокайдо, съветският лидер създава на 20 август „Специален комитет“, оглавяван от Берия, който да ускори усилията за разработване на бомбата. „Проект номер едно“, както е наречена програмата, интегрира доброволно привлечени или пленени руски и германски учени, хиляди затворници от лагерите „Гулаг“, които изграждат съоръженията, стотици експедиции, изпратени от Сибир до планините на Централна Азия и Източна Европа да търсят уран.

На среща с научния ръководител на съветския атомен проект Игор Курчатов на 25 януари 1946 г. Сталин ще отхвърли всякакъв вариант за „руски път“ към бомбата и ще настоява да се използва най-примитивният възможен начин, залагайки на данните, събирани от съветските шпиони. Няма никакво значение колко съвременна ще е бомбата, важното е да е я има. Сталин ще получи своя „локомотив“ през август 1949 г., година по-рано от американските прогнози.

За лидера на СССР бомбата е преди всичко символ на велика сила. Сталин никога не се е впечатлявал от военните й възможности.

Агенти на ГРУ и съветски дипломати пътуват често до Япония след ударите над Хирошима и Нагазаки, заснемайки щетите и интевюирайки пострадали. В доклад от септември 1945 г. съветският посланик в Япония Яков Малик омаловажава последствията от атомните бомбардировки и настоява, че японските вестници са преувеличили ефектите.

Въз основа на тези данни Сталин остава скептичен към мощта на атомните оръжия. „Не атомните бомби, а армиите решават войните“, казва той на полския комунистически лидер Владислав Гомулка през ноември 1945 г. Още по-важно е желанието за борба. А американците, смятал Сталин, нямат нито едно от двете.

Блъф ли е ходът за Хокайдо, е трудно да се каже. Няколко седмици след като Сталин скланя глава по въпроса за нашествието, неговият първи дипломат Вячеслав Молотов блокира искането на САЩ да участват пряко в подялбата в България и Румъния и дори да искат бази в Средиземноморието. Американският външен министър Джеймс Бърнс дори заплашва с картата на атомното оръжие, но Молотов не помръдва.

Зад завесата Сталин го подтиква да не се „поддава на натиска на съюзниците“. По-късно самият той уточнява: „Нищо сериозно няма да постигнем, ако се поддаваме на натиск или шантаж.“ Отговорът на Сталин на натиска е контранатиск, посрещайки заплахите с високопарни изказвания. Защо тогава си позволява да се изтегли от въпроса за Хокайдо?

Отговорът е, че дори циничен реалист като Сталин не е искал толкова геополитическо предимство, колкото признание от САЩ на своята сфера на влияние. Привлекателен по стратегически причини, Хокайдо не е част от споразумението от Ялта от февруари 1945 г. А Сталин знае, че нарушаването на този договор рискува да подкопае руските завоевания в Далечния изток, включително Южносахалинските и Курилските острови.

Съществува дългогодишен спор между историците дали атомната бомбардировка над Япония е военна необходимост, или е средство за сплашване на СССР. Седемдесет години по-късно архивите свидетелстват, че дори Труман да е искал да стресне Сталин, не е съумял. Оттеглянето на СССР от японския остров е огромна отстъпка, направена въпреки Хирошима - късен опит на съветския диктатор да закърпи бързо развалящите се отношения със САЩ.

С напредването на студената война Сталин започва да съжалява за решението за Хокайдо, обвинявайки Труман в ненадежност като партньор. До 1950 г. съветският лидер напълно пренебрегва рамките от Ялта, които го правят толкова внимателен през 1945 г. Той ще се съюзи с комунистически Китай и ще даде на Ким Ир Сен зелена светлина да нахлуе в Южна Корея. Преди това обаче Сталин видимо не е бил готов „да стигне до края“. Все още е виждал Труман като партньор в следвоенното управление на света. Това чувство не продължава дълго: осъзнавайки, че Труман, окуражен от Хирошима, се опитва да го притиска, Сталин решава да не отстъпва повече. От своя страна Труман разчита грешно оттеглянето на съветския лидер от Хокайдо като знак, че Сталин ще отстъпи под натиск. Макар и бомбата да не е пряката причина за съветското оттегляне от Хокайдо, директната заплаха от нея превръща сътрудничеството между свръхсилите във все по-отдалечаваща се възможност. С което Хирошима превръща студената война в необратима.