България и общество днес, политическата ни система, все повече се приближават до границите, отвъд които „живеят змейове“

В сърцето на Манхатън се намира едно от най-емблематичните градски пространства – Брайънт парк. В единия му край, откъм Пето авеню, се издига архитектурното бижу „Шварцман“, в което от 1911 г. се помещава важна част от Обществената библиотека на Ню Йорк – огромна културна и изследователска институция, разпръсната на много места из града. Освен повече от 2,5 милиона тома литература и безбрежни дигитални ресурси, в тази сграда се пази и известният меден географски глобус „Хънт-Ленъкс“ от 1508 г., на който под екватора, някъде при източните брегове на Евразия, е изписана фразата „Hic Sunt Dracones”. В превод от латински: „Тук има змейове”.

Прието е у нас латинската дума „dracon” да се превежда като „змей“, а не „дракон“. Подобно на своя предтеча, изразът „Hic Sunt Leones” - „Тук има лъвове“, с който древните картографи означавали неизвестните, неусвоени земи отвъд ойкумена, в които дебнели опасности, изразът Hic Sunt Dracones също е метафора за неизвестното. Но през късното Средновековие смисълът му е разширен с християнски теологични нюанси. Така, с него се обозначава не просто „тера инкогнита“, а владенията на греха и сатаната. В основата на тази метафора е библейският текст за „древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена“ и свален на земята (Откр. 12:9). Затова се приема, че една от възможните интерпретации на този израз е като „дяволските земи“. Ако продължим в този дух – това са земи, в които цивилизацията линее, битието деградира до първично състояние, хорските дела са подвластни на най-низки страсти, идея за „общо благо“ не съществува, а смисълът на политическото е подчинен на унищожителния нагон за индивидуална плячка.

България и българското общество днес, самата ни политическа система, все повече се приближават до границите, отвъд които „живеят змейове“. Общият политически език на демокрацията, който бяхме започнали да сричаме, падна жертва на вавилонско смешение на партийните езици. Свидетели сме на тотален отказ от нормален политически диалог. Под такъв диалог не бива да разбираме долнопробната размяна на попържни, до която се сведе политическото говорене през последните години. Цивилизованият политически диалог има една основна и конструктивна цел – да предлага решения, да гради управленски формули, да консолидира политически мнозинства в името на националните цели. Нищо цивилизовано няма в това партиите да ни обясняват от сутрин до мрак - при това с апломб и доволство, че едва ли не така служат най-добре на избирателите си – как не можели да управляват в коалиция, как нямало било да допуснат този или онзи да управлява, но и те нямало да управляват. И прочие съсипателни партийни логореи, които губят времето на България и затлачват бъдещето.

Откога „политическо лидерство“ се нарича сляпото следване на най-примитивните и радикални бръщолевения във Фейсбук и Тик-Ток? Крещят някакви кръчмарски философи, съскат разни невежествени групи в социалните мрежи и нашите „лидери“ безмозъчно тичат по техния акъл. Лидерството не е да си прост ретланслатор на това, което ти казват в твоя „балон“ в социалната мрежа или на партийно събрание. Лидерството е да водиш, да убеждаваш, да мобилизираш, да даваш посока, да поемаш отговорност и да увличаш след себе си в посоката, която смяташ за правилна. А не да мрънкаш „ох, то друго трябва, ама нашите избиратели...“. Политическото представителство не е да възпроизвеждаш като лош магнетофон невчесаните страсти на твоята партийна агитка, а да влагаш ум, знания, далновидност и смелост да правиш такава политика, която е в интерес на обществото и на държавата, дори и когато агитката в началото не го разбира. Убеди ги, затова си лидер! Ако Нелсън Мандела тичаше по настроенията на чернокожите африканци в Южна Африка след свалянето на апартейда, нямаше да има демократичен преход към мултирасова демокрация, а клане. Това е лидерството, драги родни „лидери“.

Вместо това, виждаме само дребни партийни главатарчета, взрени в пъпа си и в собственото си политическо оцеляване, които с безсилието си тласкат България към евразийски сценарий и путинизация. Ако искате да сте лидери, не слушайте радикалните си агитки, които ви облъчват „никога с тези“ - те ще запеят друга песен, както винаги, когато видят, че правите успешна политика. Вие сте длъжни да слушате огромното, в голямата си част мълчаливо, мнозинство, което иска от вас управление, стабилност и отговорност. В цяла каскада от избори през последните четири години гласуват предимно ядрата на партийните агитки, а огромното мнозинство отказва доверие на всички партии. Подчертавам – на всички, без изключение. В такава ситуация има един-единствен демократичен подход, познат от историческия опит – създаване на правителство на възможно по-широка национална основа. Затова са безсмислено и вредно упражнение всевъзможните партийни алабализми, които ни се предлагат – "ротация", "правителство на малцинството", „техническо правителство“ и пр. Изходът е само един - широка европейска коалиция с нормално коалиционно споразумение, което се основава на пропорциите, очертани от изборните резултати и предвижда ясен механизъм за вземане на коалиционните решения. Има ли истински политически лидери в тази държава, които са кадърни да постигнат това? Или неслучайно надписът „Съединението прави силата“ остана само върху неизползваната вече сграда на Народното събрание.

На този фон се чуват гласове, че решения на политическата криза, трябвало да се търсят в нова конституция и нова избирателна система. Подобна теза е напълно неприемлива, защото е дълбоко невярна. Причините за политическата криза не са нормативни. С промяна на конституционния ред или с бонуси от мандати за първата партия тя няма да бъде преодоляна. Така както, ако смените автомобила на един некадърен шофьор, това няма да го направи по-добър шофьор. Истината е, че имаме криза на политическото лидерство и партийните върхушки, т.е. персонална криза. Голяма част от настоящите партийни лидери и функционери са затънали в безидейност, егоизъм, алчност, себичност, зависимости, тесногръдие. Слагам в това число и "заподозрения" за бъдещ партиен лидер и настоящ фактически куратор на няколко провалени и вредни партийни проекта - Румен Радев. Каквато и конституция да дадете на тези хора - все същите резултати ще получите.

Системните партии се нуждаят от нов тип лидерство и нова политика, които да възстановят нормалния политически диалог. В противен случай, всички вкупом ще станат непотребни, колкото и да си въобразяват, че без тях на политическата сцена не може. Някога, човекът-парламент Гиньо Ганев, зовеше за политика на „трите „Р“ - Разум, Реализъм и Разбирателство. Това е единствената рецепта за изход от кризата, а не поредното невежествено ровичкане в Конституцията. И е добре партийните върхушки, поне тези, които искат България да остане в Свободния свят, най-после да осъзнаят това. Ако не го сторят, иде евразийщината. А се знае – Hic Sunt Dracones. 

*В превод от латински: „Тук има змейове”.