80 години от „Кървавата Коледа“ в Македония

Стотици българи са избити без съд и присъда на 14 срещу 15 януари 1945 г.

Д-р Богдан Попгьорчев е една от жертвите, синът му Борис цял живот се бори да оневини баща си от клеветите

Неотдавна отбелязахме 80 години от така наречената Кървава Коледа (Божик) в Македония, когато без съд и присъда са избити стотици българи там. Всеки изкушен от темата направи каквото можа и за каквото му стигаха силите.

Лично аз събрах в Македония дом, в рамките на Лектория „Македония“ пълна зала народ. Документален филм, мъдри изказвания, интересни гости. Като домакин бях приготвил да разкажа една лична история, за която съм говорил между приятели и колеги. Въздържах се, защото видях, че след филма гостите са жадни да дебатират по темата. Стана хубава вечер.

За какво исках да говоря? Работейки като кореспондент в Скопие, познавах много добре и бяхме приятели и колеги с журналиста Борис Попгьорчев. Вече пенсионер и доста по-възрастен от мен, но бликаше от енергия и не искаше да спре да работи. Сътрудничеше на няколко печатни издания в Хърватия и Словения, беше нещо като техен кореспондент в Република Македония.

На пресконференциите в правителството или на друго място сядахме заедно един до друг в някои от по страничните места на залата. Това ставаше редовно, та чак един от колегите един ден на шега подхвърли: „Абе, вие като Кирил и Методий, все заедно“.

Борис имаше богата професионална биография. Беше работил в ежедневника „Нова Македония“ май през целия си живот до пенсионирането си. Когато почина през януари 2016 г., колеги бяха пресметнали, че през всичките си години на журналист бе написал и публикувал повече от 22 000 текста. В един период - 1975-1979 г., дори е бил кореспондент на „Нова Македония“ в Москва. Беше си име и аз се радвах, че го имам за близък приятели и колега. Дори само за това, че можех да го попитам за някой факт или събитие от историята на Социалистическа република Македония като част от СФРЮ. Беше като един „чичко Гугъл“ в онова аналогово все още време.

Няма да скрия, че още тогава се питах как така човек с такава биография е могъл да направи подобна кариера. Вероятно ми тежеше представата, натрупана у нас за много хора с прекършени съдби, чиито родители са имали „прегрешения“ в миналото. А и режимът в Титова Югославия, колкото и либерален да изглеждаше отвън, си беше също толкова твърд, колкото и у нас, само че може би по-перфиден. Че така лесно ли човек може да отиде кореспондент в чужбина, при това в Москва, съм се питал? А както ми казваха други колеги, Борис във вестника е отговарял за централните партийни органи на СКМ, за правителството и други важни институции. Значи, са му имали доверие.

Това противоречие или по-скоро неразбиране идваше от съчетанието с факта, че Борис бе син на лекаря от Велес Богдан Попгьорчев. Един истински местен интелектуалец, завършил във Виена, върнал се в Македония, открил своя практика и започнал да лекува. Членувал в ММТРО, бил близък на идеите на ВМРО, не спирал с обществената си дейност. Популярен не само като лечител, но и като човек, когото гражданите на Велес уважават. Не криел българското си чувство. Помагал да спасява от ръцете на германците югославски партизани. И станал жертва на онази мерзка история с убийството без съд и присъда на общо 53-ма човека от града и околията на 14 срещу 15 януари 1945 г.

Не точно на Коледа, но седмица по-късно, когато пияни сръбски офицери решили да раздадат правосъдие за задържаните в едно мазе във Велес 53-ма мъже. Извели ги на един рид над града, дори не ги разстрелвали, а ги убивали с чукове, мотики и каквото друго им попадне. Съд ли, присъда ли, какво е това? Били сътрудници на „окупатора“ - значи са заслужили съдбата си.

Спестявам голяма част от подробностите. Когато това престъпление стана известно някъде в началото на 90-те години, благодарение на местни хора с добра памет и на някои журналисти, дори роднините на убитите бяха в шок. Знаеха, че труповете на близките им са някъде около Велес, но така и не бяха ги открили. Най-активен за разчистване на историята бе Борис Попгьорчев. Почти всекидневно ме информираше докъде са стигнали усилията - неговите и на другите близки на убитите, да разпознаят костите, да организират християнско погребение, да издигнат паметник на мястото на жестокото убийство. Сега там има плоча с имената на 53-мата. На първо място е името на Богдан Попгьорчев. И още - да посочат виновниците за престъплението. Дори някои от близките бяха ходили в Белград да търсят отдавна пенсионирания полковник Йефтич, бяха го открили, но той не беше ги приел.

А това не беше тема, по която спокойно можеше да се работи. Един от журналистите, помогнали за разкритието, племенник на наше приятелско семейство от Скопие - Драги Новоселски, бе премазан от автомобил на излизане вечер от ресторант в центъра на града. Колата изчезна в неизвестна посока и така и не бе открита. А може би и не бе търсена.

Костите на баща му бяха положени в земята, почитта му бе отдадена. Но Борис търсеше пълната му реабилитация, най-вече заради обвиненията, че докторът е бил сътрудник на Гестапо. Бил си говорил с германците, общувал с тях. Ами, когато си единственият в града заедно със съпругата си, които знаете немски от следването си във Виена, с кого друг да разговарят, ми казваше Борис. За да превари въпросите ми как се е чувствал баща му, казваше: „Той беше македонски патриот“. Да де, но това не му пречи и да бъде българин, нали? Беше ме помолил да го свържа с хора от нашето посолство, за да му помогнат да влезе в архивите на българското МВР в София и да намери документи, че Богдан Попгьорчев не е бил сътрудник на Гестапо. Направих го, но после пък вече се прибрах в София. Докато една сутрин през януари 2016 г. от Скопие ми звънна колежката Жана Божиновска: „Коста, Борис умре! Погребот е утре!“.

Когато бе приет законът за денационализацията, подобно на нашия за реституцията, Борис получи всичко, което бяха отнели на баща му. С голяма битка, защото и това своеобразно възстановяване на справедливостта никак не беше лесно. Построиха със сина си Богдан хотел на края на града и го нарекоха „Вергина“. Водил съм гости там, помагал съм му. Но в същото време съм си мислел за това колко променлива е човешката природа и по каква траектория се е движело националното чувство на фамилия Гьорчеви? Дядото българин и заплатил с живота си за това, синът Борис - вписал се в условията на комунистическа Титова Югославия и приветствал възстановяването на ВМРО-ДПМНЕ, и внукът Богдан, зарязал телевизионната режисура и очевидно увлечен от модната идея да се търсят корените на днешните македонци в будоара на Александър Велики. „Вергина“?

Писателят Младен Сърбиновски ми разказваше, че по време на първите многопартийни избори в началото на 90-те години, в изборния щаб на новосъздадената ВМРО-ДПМНЕ влязла много възрастна, но очевидно много горда и преживяла жена. Извадила от чантата си пакет, развързала го и сложила на масата куп пари и някои ценности. За партията. Някой от активистите там я познал - все още живата съпруга на Богдан Попгьорчев. В онзи момент тя все още не знаела къде са костите на съпруга ѝ.

Това е. Просто една от многото подобни семейни саги, с които е пълна днешна Северна Македония. И която, мисля си, ни кара да проявяваме малко повече разбиране, когато остро осъждаме този или онзи, че не е останал верен на българското си чувство. Или го е държал дълбоко скрито в себе си.