Българинът, който извървя нови 3500 км: Преходите ми връщат вярата в хората

Петър Ванев е български пътешественик. Добива популярност преди година, когато се превръща в първия българин, извървял пеша Тихоокеанския хребетен път в САЩ. Трасето е с дължина 4000 км и е част от Голямата корона. Титлата получава всеки преминал успешно трите прехода, включващи още Апалачи и Континентален с обща дължина 12 500 км. А постижението е постигнато от малцина през годините, не повече от 500 души. Какво обаче накара един млад българин, работил доскоро като мениджър в хотелиерския бизнес в Англия, да загърби кариера и професия, за да започне един изцяло нов живот?

Още по темата:  Българин захвърли вратовръзката, за да извърви пеша 4000 км

- Как се чувстваш след този преход чисто физически, а и психически?

- Психически не мога да кажа, че съм бил много изморен. Имаше такива периоди по време на самото ходене. Но възстановяването беше по-бързо спрямо това отпреди година, защото вече имам опит. Навлизането обратно в обществото също не беше толкова трудно, след като веднъж вече минавал през това. Физически също съм добре, но всяка сутрин имам своите болежки. Все още се адаптирам откъм часова разлика. Освен това след края на прехода имах адаптация към леглото, защото бях отвикнал да спя на меко и удобно.

- Защо избра за втори преход Апалачите, а не Континенталния, който е част от Тройната корона?

- Всичко е въпрос на време. Аз прецених, че за Апалачите четири месеца са достатъчни. В крайна сметка приключих този маршрут за три месеца и половина, имаше шанс и по-рано, но ме удариха силни дъждове в Пенсилвания, тогата се позабавих. Прекарах общо 109 дни в прекосяването на трасето. Всичко започна на 1 юни и завърши на 16-ти септември, когато имах рожден ден. Хубав подарък за мен.

Апалачите бяха най-удачни като дължина. Много хора започват първо с тях, след това поемат по Тихоокеанския хребетен път. Малко са тези, които стартират директно с Континенталния преход. Това е така, защото Тихоокеанския те учи най-добре на логистика – как да преценяваш храната си, как да се предвиждаш от точка А до точка Б. Този преход ти дава знанията, които в последствие да използваш за Континенталния, който е и най-дълъг. Освен това пиша книга и имах нужда да съм тук, когато тя ще излезе. А това трябва да стане скоро.

- По-труден ли беше този преход от предходния?

- Определено. Не само аз мисля така. По пътя се запознах с хора, които са изминали и трите. Те споделят, че Апалачите е най-труден от трите. Аз тепърва ще го разбера от първо лице.

- Имаше ли е моменти, когато ти е идвало да се откажеш?

- На такива преходи винаги ти минават подобни мисли. Започваш да се чудиш какво правиш на това място, губи се удоволствието в даден момент. Важното е да издържиш първите 2-3 седмици, за да се адаптираш физически. След това е игра на психиката. Трябва да намираш удоволствието в това, което правиш. При мен най-тежко бе по време на обилните дъждове. Тогава целият си вир-вода. Още със ставането обличаш мокри дрехи, чорапи и обувки, защото нямаш други, вса пак си подбрал минимален багаж, който да мъкнеш. Когато пет дни си целия във вода и ти е студено, определено има момент, в който психиката ти може да се разклати. Тогава трябва да стиснеш зъби и да продължиш напред. Това е действителността и трябва да я приемеш.

06_56_01-1

- Имаше ли дни, в които не си ходил?

- Да, но много по-малко от миналогодишния преход. Наричам ги нулеви дни. Ако по време на Тихоокеанския те са били около двадесет и един, сега бяха седем. Това всеки преценява сам за себе си кога да се случи. Аз ги ползвах за моменти, когато съм психически или физически уморен. Понякога трябва да си дадеш малко почивка, за да разтовариш мислите си. Тези неща са много важни, да знаеш кога да ги използваш. Много хора се отказват, защото си поставят цели да изминават дълги преходи, да извървят максимално дълъг пробег за определен период, а така се губи удоволствието. И си тръгват, защото се пречупват психически от очакванията, които сами са си поставили.

- Преди година сподели, че най-трудният момент е настъпил при преминаването на заснежен проход, който е застрашавал живота ти. Сега кое беше най-голямото предизвикателство пред теб?

Не е било конкретен момент, а участък. Това бяха Белите планини в щата Нюхемшир. Те са уникално красиви, изключително награждаващи тези, които ги посетят. Но там изкачванията са стръмни, мокри и криещи много опасности. Едно подхлъзване може да нанесе много травми. Откъм физическа гледна точка това беше най-предизвикателният момент. От психическа вече споделих, че е дъждовният период.

- Беър Грилс признава в своя книга, че въпреки редицата успехи в кариерата си, те винаги са били съпътствани от редица страхове. Твоите с какво са свързани?

- От кърлежите, защото те пренасят лаймска болест. Те са най-честия приносител на болестта. А ако се заразиш, това може да те изкара тотално от физическата форма и да те принуди да се откажеш. Фатален край не може да има, но е достатъчно да ти коства голямата цел. Все пак ме ухапаха два кърлежа. Имах доза доксициклин, което помага за изчистването на болестта, но не ми се наложи да я приемам, защото нямах симптоми. Сега ще си направя и изследвания тук в България.

- А какви животни срещна по пътя, че кърлежът е бил по-страшен от тях?

- Кърлежът далеч по-трудно можеш да го видиш и да се предпазиш от него. Докато при мечка, гърмяща змия, лос или койот можеш да вземеш мерки. Самите те предупреждават, че са тук в повечето случаи. А кърлежът има нужда от теб, за да се прехранва. Ти не си храната на мечката или гърмящата змия, но си храната на кърлежа. Там е цялата разлика. Но всеки има своите страхове.

06_56_01-4

- Ти с какво се хранеше по време на прехода?

Нищо по-различно от предния път - ориз, риба тон, тортила питки, протеинови барчета, овесени ядки, други ядки, десерти. Трябва да допълня, че по време на прехода забравяш за здравословно хранене. Когато бях в даден град не се притеснявах да ям пици, понички, сандвичи. Иначе вечер преди заспиване хапвах едва или две скилидки чесън срещу комарите. Действаше безотказно, докато други пътешественици имаха проблеми с насекомите. Разбира се, гледах да наваксам с прясната храна, защото тя ми липсваше в менюто, но съм се хранил с това, което имам.

- А как ти се отрази на килограмите този период?

- Тръгнах около 87 кг, а в края на прехода бях 76 кг. Сега започнах да възвръщам част от теглото си, защото си бях дал почивка през последните две-три седмици.

- Казват, че и най-дългото пътуване започва от първата крачка. При теб обаче това не важи, защото много по-рано трябва да организираш всичко, да намериш спонсори и да подсигуриш екипировката.

- Планирането започна преди година по това време. След като се прибрах от САЩ, където изминах Тихоокеанския хребетен път, бях зает да разкажа историята пред медиите. След това направих и няколко презентации и видях, че хората се интересуват от моите премеждия и установих, че за мен е удоволствие да правя това. Давам възможност на хората да се докоснат до тези преходи и места. Така взех решението, че искам да направя Тройната корона – Апалачите, а след това и Континенталния преход. Започнах да търся спонсори, бях решен, че ще направя прехода без значение какво ще ми коства. Дори и в кофите да ровя, това нямаше да ме спре, защото нямаше вариант да не замина. С тази нагласа отивах при съответните спонсори и компании и разговарях за целта ми.

- Какво представлява Тройната корона?

- Това не е материална награда. Тя е интелектуално възнаграждение. По време на трите прехода се сдобиваш с много знания, запознаваш се с нови хора. Говорим за изключително физическо постижение. Не всеки е готов да се подложи на такова изпитание. А материалната част е една плака с името ти, а на нея пише, че си извървял трите прехода. Мисля, че са около 500 хората, които са изминали и трите прехода през годините.

06_56_01-3

- Хората, които се запознават с историята ти, със сигурност са впечатлени, но гледат и от другата страна на монетата, а тя е чисто материална. Ти как успяваш да се организираш хем да имаш градска среда, хем и да можеш да си позволиш да си четири месеца в планините...

- Не съм стигнал нивото да имам постоянен доход. Все още разчитам малко или много на спестявания от „предишния си живот“, когато работих в Англия. Огромна помощ са ми родителите, защото искам да имам свое място и дом, но за момента, за да постигна тази моя мечта, преглъщам гордостта и живея при тях. Когато бях в Англия бях независим, но сега отново важи приказката „ на 25 години още живея с мама и тати“ при мен се повтаря отново на 32. Не защото съм мързелив, а защото извървявам прехода от един стерилен живот към този, който харесвам и обичам. Издавам книга за първия преход, който ще е един вид доход за мен. Не целя да забогатея с нея, а да дам повече на хората. Защото в час и половина презентация или дори в едно интервю, не можеш да разкажеш всички премеждия. Надявам се занапред да напиша и други книги и да работя с компании за екипировка, а също и да правя още презентации. Вариациите са много, все още минавам през тази филтрация и създавам мрежа от запознанства. Има много приключенци като Майк Хрон, които са превърнали това в професия. Правят експедиции, приключенстват и имат своите доходи.

- Звучи добре, но българският пазар е малък...

- Аз не мисля да се ограничавам само с него. Да, това е място, където винаги ще се връщам. Ще разказвам с охота моите преживявания, но би било егоистично да се концентрирам само върху България. Хора има по цял свят и съм убеден, че и те също преминават през тази фаза на опознаване на непознатото и имат нужда от надъхваща история. Поне аз вярвам, че моята история е такава.

- А какво ти дава тези преходи?

- Дава ти вяра в хората. Това е уникалното чувството, защото в днешно време си заключваме вратите и се пазим един от друг. Тротоарът също е пътека, ако се замислиш. И когато вървиш по него срещаш други хора, но човекът насреща е непознат и макар да споделяте общи интереси, вие няма как да го разберете, защото средата не го позволява. А когато си в планината, хората знаят какво те интересува и е далеч по-лесно да откликнат. Когато се срещаш по пътя с непознати хора, имаш чувство, че ги познаваш от години. Имаше такива, които ми даваха подслон, други ме нагостяваха с обяд или вечеря. На някои места можеше да работиш за спането си в хотела – косиш тревата, местиш тежки предмети.

06_56_01-5

-А защо го правиш?

- Всички ние рано или късно намираме това, което обичаме да правим. Много хора не харесват работата си, но продължават да я практикуват. Ясно е, че всеки трябва да изкарва прехраната си, но много хора мразят ежедневието си. Винаги има нещо, от което могат да се оплачат, а при мен не е така. Мога да кажа, че е било трудно, че ме е валяло, но след всяко такова премеждие се радвам още повече на слънцето. Много хора казват, че живея мечтата си. Не, аз живея моя живот, за някои е мечта, а аз съм го превърнал в свое ежедневие.

- Хората отиват в САЩ, за да видят Ню Йорк, Чикаго или някоя конкретна забележителност. Кое спечели твоето сърце по време на прехода?

- Това са Белите планини – най-трудният терен, но и най-впечатляващият. Има хора, които обичат да гледат сгради и забележителности, мен бетонът не ми носи удоволствие. Не ме разбирайте погрешно, всеки има своя идеал за красота. По време на прехода станах свидетел на гледки, които ме задушаваха. Аз минах и покрай Вашингтон на път за прехода, но нямах желание да се отбия и да разгледам. Същото важи и за Ню Йорк. Не изпитвах такава потребност. Не съм ги виждал на живо, но не ме грабва така, както природата.

Още много снимки от пътуването можете да видите в профила на Петър Ванев

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта