Македонските патриотични организации в САЩ и Канада не останаха безучастни към непоследователната политика на комунистическа България

Иван Михайлов доказва, че „Цола е в пълно невежество по македонските работи“

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Ако разбиранията на БКП по македонския въпрос преди 1944 г. се възприемат като грешни, то тяхната реализация след завземането на властта се превръща в поредица от престъпни деяния, чиято кулминация са двете насилствени преброявания в Пиринска Македония през 1946 и 1956 г. и готовността районът да се отстъпи на Югославия.

Смята се, че тази антибългарска позиция е преодоляна по време на проведения на 11 и 12 март 1963 г. пленум на ЦК на БКП.

Внимателният преглед на стенограмата обаче показва само частичен обрат. На форумът Тодор Живков заявява: „Нашата партия признава създадената обективно след Втората световна война във Вардарска Македония Народна република Македония в рамките на ФНРЮ. Също така признаваме, че в НР Македония се формира македонско национално съзнание... Населението от Пиринския край е част от българската нация. Никаква македонска националност там няма и не може да има. Там не стана обособяване на македонско национално съзнание, както във Вардарска Македония, въпреки че ние много съдействахме на това“.

Безспорно взетите решения са важна крачка, но нейното значение е подчинено на наложеното разбиране за необходимостта от „сътрудничество в изграждането на социализма“ в двете страни. На практика България предлага на Югославия сделка. Белград не трябва да повдига повече въпроса за наследството на Георги Димитров, тъй като всичко, което е правено с негово съгласие - „налагане на език, налагане на друга националност, налагане да се пишат македонци и т. н. - това беше насилие върху волята на това население“. В същото време чрез концепцията за „обективното“ формиране на македонско национално съзнание в Югославия, София се отказва да защитава системно нарушаваните човешки права на тази част от населението край Вардар, която продължава да съхранява българското си самосъзнание. С това са заложени нови проблеми, тъй като Белград не се съобразява с българската позиция, а проблемът за потъпкването на човешките права в Скопие, дълги години премълчаван от властта в София, се завърна като бумеранг при прехода към демокрация след 1989 г., тъй като повече не можеше да бъде прикриван.

Македонските патриотични организации в САЩ и Канада не останаха безучастни към непоследователната политика на комунистическа България. През 1965 г. в. „Македонска трибуна“ публикува информация за „новия съюз Тито - София“, насочен към унищожаване на организираното движение на македонските българи в Америка и техните църкви. Особено остро МПО реагира през 1967 г. срещу посещението на Тодор Живков в Белград и разговорите му с Тито, при които се констатирало, че досегашната размяна на мисли по македонския въпрос „отговаряла на дългосрочните интереси на народите от двете страни“.

Не закъснява и реакцията на Иван Михайлов. Той през 1972 г. публикува брошурата си „Цола Драгойчева пише „история“...“, представляваща опровержение на нейната книга „Повеля на дълга“. Последният лидер на автентичната ВМРО смята, че Ц. Драгойчева „пише свои спомени уж, като си дава вид, че разказва абсолютно верни исторически факти. Пише, както въобще българските комунисти „пишат история“. Озаглавила е книгата си „Повеля на дълга“. Обективна би била само ако беше я озаглавила „Целта оправдава средствата“. Тъй като всички лъжи и изопачения, които изпълват страниците и, служат само на партийната цел, а не на истината“.

Чрез изнасянето на редица факти, Ив. Михайлов доказва, че „Цола е в пълно невежество по македонските работи“. Той оборва нейното твърдение за конгрес на ВМРО през 1924 г. в с. Лопово, Мелнишко, и посочва, че това е конгрес само на Серския революционен окръг, че на него „не е поставян никакъв въпрос за примиряване на федератисти (това е групицата на комунистите във Виена по това време) и автономисти“. Изтъква, че по време на събитията на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая не са убити 193 души, както твърди комунистическата пропаганда, а са наказани двама, виновни за убийството на Тодор Александров. Михайлов разобличава твърденията на Драгойчева, че Т. Александров е щял да бъде спечелен за единодействие с комунистите, „ако не бяха кървавите погроми от август - септември 1924 г.“, тъй като Александров е убит преди това, а още на 2 август публично е известил, че отхвърля всякакви сътрудничества с комунистите и че с тях не е подписвал никакви споразумения.

Особено важни са разкритията на Михайлов, че т. н. федератисти - малка „групица в открита услуга на сръбската и гръцка полиция“, не е била някакво прогресивно крило във ВМРО. Според Драгойчева обаче „на тях партията бе поверила доставките на оръжия откъм Гърция... През западната граница оръжието бе пренасяно от политически емигранти, настанени по това време в граничните райони на Югославия“. Ив. Михайлов отговаря, че „оръжието, което комунистите е трябвало да си доставят откъм Солун и Драма, чрез прикрити единични лица към Пиринска Македония и Родопите, в никой случай не можеше да бъде доставяно без пълното съдействие на гръцките власти... Кого може Драгойчева да увери, че сръбската полиция не е знаела за доставките на оръжия, които откъм Сърбия са изпращани тайно на комунистите в България?... Самата сръбска полиция доставяше оръжие на всички тия емигранти в Сърбия след 1923 година, защото тя знаеше, че оръжието ще бъде употребявано срещу ВМРО и срещу България“.

Регистрационният картон на автора, че през 1984 г. ДС образува срещу него като непълнолетен ученик дело за оперативна проверка по линия на „промакедонски национализъм“ с окраска „противодържавна агитация и пропаганда“ и проведена „профилактика“.

Намирайки се зад желязната завеса, по-голямата част от българското общество не знаеше за възраженията на Иван Михайлов. Авторът на тези редове като непълнолетен ученик имаше неблагоразумието да повярва, че комунистическа България е скъсала завинаги с македонизма, поради което с младежки жар през 1984 г. бе изпратено изложение до Цола Драгойчева и ЦК на БКП, в което се критикуваше тогавашната пасивна политика на българската държава по македонския въпрос, с което на практика се подпомагаше водената от Югославия кампания срещу България и репресиите върху македонските българи. Със същите мотиви бяха отправени и две протестни писма до радио Скопие във връзка с неговите антибългарски емисии, а пак по македонския въпрос бе писано и до радио „Свободна Европа“.

Тогава не бе известно, че под натиска на Москва, от Държавна сигурност е възприета политиката да не се допуска противопоставяне между тогавашните НР България и СФР Югославия като социалистически държави. В съдоклад на 6-то управление на ДС от 15 април 1981 г. се заявява: „Правят се опити от отделни западни участници да противопоставят и внесат разцепление в социалистическите страни и да инспирират антикомунистически и антисъветски настроения сред нашата научна и художествено-творческа интелигенция. Все по-упорито и целенасочено се търсят поводи и факти за раздухване на противоречия между балканските страни: с Югославия по т. н. македонски въпрос“.

Поради тази причина авторът бе задържан от ДС в училище и впоследствие разследван цяла година за промакедонски национализъм с окраска противодържавна агитация и пропаганда. От разследващите е обяснено, че за неговата дейност „са протестирали югославските другари“, което налагало предприемането на мерките срещу него, изразяващи се в „профилактиране“.

Въпреки че днес именно защитата на човешките права на българите в Македония е залегнало като основен елемент в съвременните ни отношения със Скопие, допуснатите в миналото непоследователност и бездействие доведоха до загуба от страна на България на стратегическа инициатива по македонския въпрос - слабост, която все още не е преодоляна.