Против някои опити за преосмисляне на погрома срещу земеделския лидер

“Историческа мистика” - нов, псевдонаучен метод при боравенето с факти

Няма одобрение на преврата, има страх пред бруталността му

На 2 юни почетохме загиналите за България. На 8 и 9 юни ред родни историци възпяха 9 юни. Е, не хорово. Но пък организирано и което е по-лошо - убедено до самоорганизиране. Няма да се интересувам кой пише нотите. Започвам да обсъждам “аргументите” на историците за техния тазгодишен радушен прием на Деветоюнския преврат.

Най-важните от “тях” бяха, че Стамболийски (можеше и по Смирненски - Сандю) сам си бил предизвикал преврата, че превратът бил неизбежен, че убитият министър-председател се бил противопоставил на Развитието (?) и То го гътнало и т. н. Тук историците се отличиха не с един, а с два приноса. Първият - ще отскочим в областта на правото: жертвата е изцяло виновна за злодеянието срещу нея. Вторият - в историята, създавайки жанра или метода “историческа мистика”, в който не интересът или целите, а предопределението предизвиква историческото действие. Така вместо да движат на терена на обществените процеси, на нарушените групови интереси като причина за подготовката и извършването на преврата, те сътвориха играта “Разсърди човече и то става оръдие на Божията промисъл”. Но вместо да си лицензират игралното откритие, те ни внушават, че правят историческа наука. А то пък “аргументите” им затова се припокриват с обясненията на извършилите преврата. Добрите, които трябва безрезервно да подкрепим, а може би да обикнем, с късна дата.

Ще ви предложа едно историографско “две в едно”, за да усетите стилистиката на сегашното говорене за 9 юни. Ето как проф. Веселин Янчев цитира/перифразира акад. Георги Марков: “Армията е действала като надпартийна и общонационална институция, като конституционна сила, макар че извършеният от нея акт е неконституционен, в името не на кастови, а на общограждански и общонационални интереси.” Две в едно, за да не се занимавам поотделно с всеки. Сега ще се възползвам от двете манипулативно и смислово невярно използвани думички - “кастови” и “общограждански”. С кастови ни се внушава, че управлението на Стамболийски служи на интересите на някаква каста, т. е. на селяните, т. е. на жителите на селото. При това набедената “каста” тогава е 85% от българското население. (Академикът използва не думата кастова, а съсловна - но нека си се оправят помежду си с професора.) Каста значи част от общото население, характерна с мястото си в обществената и социалната стълбица, което обвързва членовете є с точно определени задължения и права и отношения с останалите касти (при това неотменни и спазвани от всички повече отколкото държавните закони). Докато жителите на нашето село по онова време ги делят на безимотни, малоимотни, средняци и богати. Като в това деление не се включва селската интелигенция, главно учители и свещеници. Но думата каста у нас е натоварена с негативизъм - група, ползваща се с незаслужени привилегии и материални придобивки, с пренебрежение и презрение към низшестоящите. Тъкмо това използва цитираната фраза в манипулирането, сътворявайки несъществуваща каста и кастовост на управлението на БЗНС.

Манипулативно се използва и думата “общограждански”, а донякъде и “общонационални”. В контекста на използването общограждански звучи като често използваното значение на думата “гражданин” като “жител на град”. И това насочва към неуместна ирония по адрес на не-гражданите - “кастата” на селяните. А да се натяква, че политиката на Стамболийски е противна на “общонационални интереси”, е оскърбително невярно. Пък предстои и да видим как се справяли сетне с тези интереси превратаджиите, когато са на власт. Дотук с фокусничеството с понятия, които при такава употреба губят истинското си съдържание и смисъл. А към професора съвет - да си отвори книгите или интернета и да си уточни имало ли е фашизъм на власт по света до септември 1923 г. Те ще го осведомят по-различно от твърдението му - че е нямало.

Противна, неисторична и невярна е и тезата, че с преврата всичко е наред, защото той не среща съпротива от страна на свалените и на народа. Непонятно ми е как хуманитаристи могат да си служат с подобни оправдателни доводи за едно насилие. Но и с такива аргументи няма как деянието преврат да изглежда като народно щение и дело с демократични цели. Превратът от 9 юни е инициатива на група (професионална или съсловна, както щете я наричайте) с чувствително засегнати интереси. Групата на притежателите на банковия капитал, на които политиката на Стамболийски бърка в джобовете. И те организират за действия “общогражданските и общонационалните интереси”, скривайки се зад и тогава, и днес използваното празнословие и предавайки изпълнението на друга недоволна група - част от офицерството, повело армията. На което не само Стамболийски, но и каузите от Ньойския договор са посегнали на предишния авторитет и на славата от изключителните усилия във войните.

Но нека анализираме тишината на не-съпротивата. Дали е такава или това е повърхностно позоваване на отсъствие на публичност и на медийна съпротива. Не ще отричам, че поведението на Стамболийски и БЗНС с редица изяви като преднамерено и провокативно говорене, неуважение към опонентите, публично грубиянство на негови съмишленици, зачестили случаи на корупция, управленска самонадеяност, високомерие към останалите извън властта и т. н. им печелят немалко недоброжелатели, особено в София, града на по-високите изисквания към публичността. Но недоброжелателността е по-скоро кастова в точния смисъл на думата, а не толкова неодобрение на цялостната политика. И тя, недоброжелателността на редица групи, все пак е далеч от всенародното недоволство и безкрайно далеч от всеобщо одобрение на преврата и на проявите на жестока отмъстителност. Част от обществената тишина се дължи и на нескритото одобрение от недоволните групи. Но тя има две далеч по-верни обяснения - неочакваността и страха. Не че преди това нацията не е преживявала преврат (както е преживявала и по-тежки изборни безобразия от април 1923 г., и нестихваща корупция и безогледно забогатяване), но тя не е била подготвена за такава организирана, почти парализираща бруталност. А след като се установява водещото участие на армията, идва часът на страха. Но него не бива да го подразбираме като национално одобрение.

Не мога да избягам от сравнението между 9 юни 1923 г. и преврата на генерал Пиночет срещу законно избраното правителство на Алиенде през 1973 г. Не за да правя политически внушения, а за да откроя сходствата - невъзможност за съпротива срещу мощта на армията (което за Чили никой не обяснява като непопулярност на Алиенде), мълчание (невъзприемано там като одобрение или съгласие), следващи репресии (с различни мащаби). Ще посоча и една отлика - в хода на преврата предлагат на Алиенде да го оставят жив, ако той и обсадените малобройни привърженици прекратят съпротивата. А ние тук си позволихме да убием без съд заловения, несъпротивляващ се с оръжие, Стамболийски по крайно жесток начин. Дори само това хвърля огромна сянка върху акта и върху целите на преврата на 9 юни. И обезсмисля всякакви приказки за някакво възстановяване на прекъснато развитие, за справедливост и тям подобни.

Но за цели и осъществяване има и друга неоспорима мярка - резултатите, които историята отчита. Отчетът на 9 юни 1923 г. става на 19 май 1934 г. Проверката на “общогражданските и общонационалните интереси”. И ето какво са проверили - според незабавните им решения, новите превратаджии. Сменят с образовани и неизкушени хора цялата държавна администрация от определена длъжност нагоре. Тая същата, уж дошла според глашатайството на 9 юни да оправя корупцията на БЗНС. И затънала до гуша при оправянето. Могъщата ВМРО, оставена заради заслуги за убийството на премиера и в репресиите тогава и след април 1925 г. да се превърне в държава в държавата в Пиринска Македония, е забранена. Но след като оставя дълбока рана не само в оня край. Забранени са и всички политически партии. До една! Това пък е оценката не за отделни политически подвизи, а за цялостна дейност. Какво постигат тези мерки? Има някакъв икономически подем, но спирам до оценката на 9 юни от 19 май, която отново са направили високопоставени военни. В голямата си част същите.

Щеше ми се накрая да отговоря на важния въпрос каква трябва да е ролята на историографията. Но реших, че засега стига да задам въпроса.