В чужбина се радваме на адмирации, но у нас картинката се обърква

През месеците след парламентарните избори, след като едни преживяваха тежко поражението си, а други триумфираха с поредната си победа, наблюдатели и политици се надпреварваха да обясняват колко е важно България да бъде единна в подготовката си за предстоящото председателство на Съвета на Европейския съюз. И в началото това изглеждаше напълно постижимо в началото на третия мандат на вездесъщия Бойко Борисов. За разлика от тревогите, които идваха отвън – от некоординираните действия на екстравагантния президент на САЩ Доналд Тръмп, от нестихващите конфликти в Близкия изток, от непредсказуемите действия на севернокорейския вожд Ким Чен Ун, от процесите в Ердоганова Турция и т.н.

В тази посока действаха и изразените сипматии на много държави от ЕС към България. Оформи се привлекателен външен образ на България. А външнополитическите успехи на Бойко Борисов Трети продължаваха. Изборният успех на ГЕРБ беше поздравен от много европейски лидери, на първо място от консервативната ЕНП, но не само. Европейската подкрепа продължава и до днес. Тя беше изразена на 6 юни при срещата на Бойко Борисов с младия френски президент Емануел Макрон в Париж, на следващия ден в Берлин с най-важната опора на Борисов – Мути (Мама) Ангела Меркел. Няколко дни по-късно, на 13 юни, българският премиер посети и Турция, където той се опита отново да влезе в заявената още в предишния му мандат посредническа мисия между разтревожения ЕС и непокорната Турция на Ердоган.

Последва най-значимата за българите инициатива на Бойко Борисов – нормализирането на отношенията с Македония. В един от най-обичаните си жанрове – журналистическо интервю, на 19 юни Борисов обяви, че България е „голям съюзник, голям приятел на Македония”. Той великолепно се възползва от голямата смяна в Скопие с отстраняването на Никола Груевски и окопалата се във властта партия ВМРО-ДПМНЕ (от ЕНП) и се обърна към новото коалиционно правителство на социалдемократа Зоран Заев (от ПЕС), за да отпуши застоя в двустраните отношения. И постигна огромен успех – в София двамата министър-председатели се поклониха пред паметника на цар Самуил, чиято българска принадлежност македонците отдавна оспорват. На 26 юли македонското правителство даде зелена светлина за подписването на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България, подкрепен веднага с впечатляващо единство от българския парламент. Триумфът стана пълен, след като при посещението си в Скопие на 1 и 2 август – национален празник на Македония, Договорът беше тържествено подписан.

Външнополитическите успехи на премиера Борисов не свършиха тук. Могат да се изброят още посещенията му на Балканите – на 29 юни в Дубровник (Хърватия), на 13 юли в Солун (Гърция). Както и посещението на европейски политици в България – най-важно сред окито беше краткотрайното, но изпълнено с приятелски жестове посещение на френския президент Макрон във Варна на 25 август. Симпатиите на Макрон към Борисов бяха не само видими, но и ясно демонстрирани. Ако трябва да направя сравнение, то ще е със също толкова близката връзка на Борисов с Берлускони. Ясна подкрепа премиерът получи и от полската министър-председателка Беата Шидло, както и от румънския си колега, да не говорим за съпровождащата двустранната среща във Варна от 3 октомври четиристранна – на премиерите на България, Румъния, Гърция и на президента на Сърбия.

Можем да прибавим към безспорните външнополитически успехи на Бойко Борисов и поощренията, които България получава от повечето европейски институции – Европейската комисия с Жан-Клод Юнкер, Европейския парламент, от председателя на Европейския съвет Данолд Туск. Всички те подкрепиха присъединяването на България към Шенген. С други думи, погледната отвън – от Брюксел, но и от други европейски столици, България изглежда прекрасно. Стабилна, отговорна държава, готова да изпълни европейските си отговорности.

Бойко Борисов следва така стриктно европейската линия, че ми напомня за отношението на Тодор Живков към Съветския съюз. При последната си среща с Горбачов в Москва на 23 юни 1989 г. например, Живков подчертава, че България е единствената държава, която никога не е създавала проблеми на Съветския съюз. Струва ми се, че същото може да каже и Бойко Борисов, но за друг съюз – Европейския. Точно затова след четиристранната среща във Варна той побърза да уточни, че новата четворка не трябва да се възприема като Вишеградската.

Има обаче един проблем – и той е как изглежда България не отвън, а отвътре.

И тук нещата се объркват. Защото картината е далеч от триумфална. Веднага след изборите беше обявено поскъпване на природния газ, на водата, на електроенергията, Комисията за защита на конкуренцията установи, че няма картел при горивата, миньорите от мина „Оброчище” започнаха окупационна стачка заради неизплатени заплати и опасността да останат без работа след закриването на рудника, Евростат обявява, че една трета от българите живеят при тежки материални условия. Това е животът на значителна част от гражданите на просперираща България, както ни уверяват непрекъснато представители на правителството и подбрани икономисти.

И ако се опитаме да потърсим отговор на въпроса защо при нарастващ БВП бедността в България не намалява, бързо ще стигнем до познатия ни отговор – заради начина, по който той се разпределя.

Доказателствата за корупция във властта станаха обществено достояние още на 26 юли при уволнението на Мирослав Боршош като директор на НДК. Защото в разигралата се битка между различни властови групи, в крайна сметка се оказа, че управлението на НДК е съпроводено с огромна корупция. Малко по-късно гръмна скандалът, който би бил смешен, ако не показваше дълбинни прцеси в българската политика – депутатът от ГЕРБ Живко Мартинов бе уличен в изнудване на местни производители, като емблематични станаха 4-те тона суджуци “за Бойко Борисов”. Нещастна случайност – убийството на собственик на заведение във Виноградец от председателя на общинския съвет в Септември от ГЕРБ Лазар Влайков, откри още един случай на безнаказаност на местни кадри. Да не говорим за превърналата се в трагикомедия битка със и на Делян Добрев за контрола върху Хасково.

Това са само случаите, добили национална известност, а какво ли е истинското положение? Най-трайната и сигурна характеристика на България май е била, е и си остава, шуробаджанащината. Посочва я още Алеко Константинов в края на ХІХ в., с други думи тя си е при нас повече от век, колкото е и държавата ни.

Затова, погледната отвътре, България изглежда тъжно и безнадеждно. Много по-различно, отколкото я виждат отвън. И това едва ли ще се промени с поредното обещание на Бойко Борисов, че ще изкорени семействеността, корупцията и злоупотребите. Не защото не искаме да му вярваме, а защото имаме богат опит и сме чували подобни обещания от него и от много други български политици вече много пъти.

Можем ли да направим нещо, за да направим родината си привлекателна и за българите? Надявам се, че можем. Защото алтернативата е летална.