Отстраняването на способни хора в червената партия може да доведе до нови изборни загуби

Навремето Живков прибягваше до хитри номера

Принципът на демократическият централизъм и необходимостта от прилагането му са формулирани от Ленин в неговия труд от 1902 г. „Какво да се прави“. За да се вземе и се задържи властта, пише той, е необходимо да се създаде нов тип революционна марксистка партия - организирана, дисциплинирана, изпълнителна, подчиняваща се безпрекословно на едно силно централно ръководство. На Втория конгрес на РСДРП с болшинство гласове в Устава на партията се вкарва постановката, че малцинството трябва да се подчинява на мнозинството и от този момент партията се разделя на „болшевики“ и „меншевики“. На X конгрес на партията на през 1921 г. се забраняват фракциите.

Демократическият централизъм, прилаган след смъртта на Ленин, обаче се оказва вреден, защото е отрицание на един от основните закони на диалектическия материализъм, гласящ, че няма единство без противоположности, а при демократически централизъм всякаква борба на противоположности, на сблъсък на мнения, на несъгласие с решенията на централното ръководство и неговия най-висш лидер е недопустима. Инакомислещите са обвинявани за „опортюнисти“, или „фракционери“ и изключвани от партията, а в редица случаи и ликвидирани.

Принципът на демократическия централизъм е възприет след Втората световна война във всички източноевропейски страни от съветския блок. В България, след като е избран за първи секретар на партията през 1954 г. още в следващите няколко години Тодор Живков постепенно се утвърждава като едноличен лидер на БКП. В условията на демократически централизъм, за да се задържи на власт, в последващите десетилетия той се огражда от негови верни хора, които го венцехвалят и му внушават, че е непогрешим и отстранява всеки висш партиен и държавен деятел, когото възприема за конкурент.

Първата му работа веднага след като застава начело на партията е да отстрани такива главни съперници като Георги Чанков, обвинен във фракционна дейност и Антон Югов, като заема неговото място на министър-председател. Впоследствие, чак до 1989 г. отстранява един след друг видни висши партийни и държавни дейци, които са се опитали да се изявят със собствени позиции, или които възприема като конкуренти. Затова и тактиката на партийните кариеристи по онова време е да се ослушват и да се стараят да спечелят благоразположението на лидера. От всичко това губещи се оказват не само отстранените, но най-вече самата партия, защото неоспорваните решения на непогрешимия лидер, засягащи държавата, често се оказват погрешни.

Изненадващо, а може би логични, след 1989 г., въпреки промяната на името от БКП на БСП и опитът да се изгради социалистическа партия от нов тип, в БСП продължава да властва принципа на демократическия централизъм.

Ето примери.

След като менторът на Сергей Станишев - Георги Първанов, му сдаде председателското си място в партията, за да стане президент, Станишев бързо се огради със свои хора и укрепи своята власт. Проф. Димитър Иванов в един свой коментар го обрисува така: „Партията - това съм аз!“ и добави: „Като председател правеше опити да я превърне в лидерска формация, провокираше разделителни линии в партията, толерираше лично предано обкръжение за сметка на мнението на партийната маса“. А когато Първанов, след приключването на президентството се опита да се върне в партията и да оспори лидерството на Станишев, срещна мощен отпор и през 2014 г. беше изключен от партията заедно с 9 свои съмишленици заради „нарушаване на единството и единодействието на партията и неизпълнение на колективно взетите решения“ - чиста проба демократически централизъм и изключване за фракционна дейност, напълно в духа на практиката през 30-те години в Съветския съюз при управлението на Сталин.

Демократическият централизъм понастоящем съществува и под лидерството на Корнелия Нинова. Тя наложи безсмисленото продължително отсъствие на цялата парламентарна група на БСП от парламента и заложи на обречения на неуспех опит да предизвика предсрочни избори. За главен редактор на „Дума“ наложи човек, като заобиколи изискването в устава на БСП, според което главните редактори на печатните и електронни издания на партията трябва да бъдат одобрени от Националния съвет.

Между ръководството на партията и такива личности като Анжел Вагенщайн и Велислава Дърева настъпи разрив, като знаменитият режисьор и публицист, човекът станал ремсист още на 16 г. и осъден на смърт от профашистката власт през 1944 г., написа в писмо до Александър Симов: „Не съм човекът, който ще оспори качествата на лидера - не съм участвал в нейното избиране, защото бях изхвърлен като мръсно коте още на Конгреса“.

Нинова наложи и пряк избор на председател на БСП, който Дърева определи като „пряк път към диктатурата. Към безконтролната власт на един човек“. Силни и остри думи, но тя постави и основателния въпрос - как цялата БСП ще избира председател, когато никой не знае колко са нейните членове, когато няма нито проект, нито изборен кодекс, нито избирателни списъци?

Последният пример за практиката на демократическия централизъм, властващ в БСП, е отстраняването от Изпълнителното бюро на Валери Жаблянов и на Антон Кутев от поста зам.- председател на парламентарната група на БСП. При Жаблянов това стана по един безкомпромисен начин, като Нинова заяви, че сваля доверието си от него. „Свалям доверието“ е една зловеща фраза в устата на председателя на БСП, тя е като смъртна присъда на политическата кариера на потърпевшия и звучи като указание към другите - този вече не е от нас, с него не трябва да имате нищо общо, неговото мнение повече не ни интересува. Антон Кутев така определи своето и на Жаблянов отстраняване: „Причината очевидно са противоречията ми с Корнелия Нинова как трябва да се води политика. Аз и Валери Жаблянов сме по-показна акция, за да се покаже, че няма никой, който да не може да бъде засегнат. Това е просто предупреждение към всеки, който не е съгласен с лидера“. С една дума, демократически централизъм в действие.

Ако за отстраняването на Кутев Нинова не сметна за нужно да дава някакви обяснения, за Жаблянов тя се постара да даде аргументи, които не бяха сериозни. Неизказаната истина обаче е очевидна. Валери Жаблянов е интелигентен човек със собствено мнение и готовност да отстоява своите позиции. Такава личност е потенциален съперник на всеки партиен лидер, в случая на Корнелия Нинова.

Отношението u към него пролича, когато той беше отстранен от ГЕРБ като зам.-председател на Народното събрание и Нинова и партийното ръководство не само закъсня със защитата му, но даже имаше и призиви да бъде порицан за изказването му в защита на Народния съд. Несъгласието му с грешни според него решения на Нинова и на висшето партийно ръководство, опитите му да u противоречи, несъмнено са я дразнели и са я подтикнали да се справи с него.

Навремето Живков беше прибягвал до хитър номер, заявявайки на обкръжението си: „Другари, аз вече съм стар и изморен, може би е време да се оттегля и друг да заеме мястото ми“. И някой от потенциалните мераклии за най-висшия пост в партията се хващаше на въдицата и казваше нещо от рода, че може би другарят Живков знае най-добре, щом предлага такова нещо, че може би наистина му е време за заслужена почивка. Живков обаче, подканен от най-верните съратници да не се оттегля, не подаваше оставка и не след дълго мераклията за неговия пост биваше отстранен.

Нещо подобно се случи и сега: Нинова подаде оставка, каза, че следва да има избори на равни начала за поста лидер на партията и Жаблянов наивно повярва, че тя ще подаде оставка като заяви своята кандидатура. Но Нинова, призована от партийните кадри по места и хората от нейното обкръжение да не напуска поста си, не подаде оставка и най-безцеремонно го отстрани от изпълнителното бюро. Без да си дава сметка, че отстраняването на способни кадри като Жаблянов, Кутев и на всеки друг, който се осмели да оспорва решенията, авторитета и лидерството й, ще има само неблагоприятни последици за партията и ще я обричат и на бъдещи изборни загуби.