В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

„Крисчън сайънс монитор“ през 1962 г.: „Държавният департамент приема съществуването на македонски малцинствен проблем - нещо, за което България от години наред претендира“

През 1964 година македонски българи се срещат с президента на САЩ Линдън Джонсън

Избраният през 1961 г. президент на САЩ Джон Кенеди е един от най-харизматичните американци. В неговата дейност мирът и демокрацията са неразривно свързани. Поради тази причина със специален указ обявява дните между 16 и 23 юли 1961 г. за седмица на поробените народи. Една от основните прояви е предвидена да се проведе в град Бъфало.

Този нов момент в американската политика е оценен от македонобългарската емиграция в САЩ като възможност да се популяризира истината по македонския въпрос. Структурата на Македонските патриотични организации (МПО) в Лакавана се свързва с кмета на Бъфало Франк Седита и изразява желание да представлява Македония. Представените аргументи са изключително убедителни, поради което е издадено нареждане пред градската община, наред със знамената на други поробени страни, да се вее червено-черното знаме на ВМРО и МПО. При провеждането на парада се включват всички македонски българи в района, а знамето на поробена Македония е носено от Ангел Безев.

На състоялия след месец и половина в Кливлънд 40-ти конгрес на МПО е приета декларация, в която за територията на днешната Северна Македония се казва: „Онзи дял от Македония покрай Вардара, който Белград обсеби преди повече от 40 години, днес е подложен на двоен гнет - политически и духовен - крайната цел на който е, както беше и през време на кралската диктатура, да се обезличи националното съзнание на македонските българи, да се фалшифицира хилядолетната му културна история, да се забрави, че там въобще са живели българи с високо национално съзнание... Присъединяването на православните църкви в Македония към шовинистичната колесница на сръбската патриаршия в Белград, както и постоянното наводняване на местния македоно-български говор със сърбизми, за да се оформел така нареченият „македонски език“ - са явни белези на денационализаторска дейност, която характеризира днешния сърбо-комунистически режим в поробена Македония. Сменени са само декорите и актьорите, коварната цел остава същата“.

Тази теза е доразвита на следващия конгрес в Бъфало, където е констатирано, че „комунистическият режим в Югославия третира неговата част от Македония като завладяна територия. Издадени са редица декрети, с чието провеждане непрекъснато се унищожава културния, религиозния и стопанския живот на народа. За да се ускори сърбизирането на македонските българи, е създаден нов „македонски“ език. Комунистическата партия и нейната огромна тайна полиция са единствените управници в страната и те контролират живота на хората“.
Тези декларации са изпратени до редица международни организации и правителства, в т. ч. и до Белия дом, където очевидно са били подложени на задълбочен анализ. В резултат на това заместник-държавният секретар на САЩ Робърт Манкинг заявява, че македонският въпрос продължава да съществува, а американският вестник „Крисчън сайънс монитор“ на 4 септември 1962 г. пише, че „Държавният департамент приема съществуването на македонски малцинствен проблем - нещо, за което България от години наред претендира“.

Особено интересно в тази насока е изказването на Едуард Кенеди, брат на президента Джон Кенеди: „Аз не виждам някаква причина защо македонският въпрос да не вземе известна острота в една епоха, когато действията на всички народи са необходими за запазването на мира“. По този повод МПО пише в своя орган в. „Македонска трибуна“, че „в думите на Едуард Кенеди, за когото, както и за всеки информиран общественик, македонският въпрос е една жива реалност. Да не говорим колко този въпрос е реалност за поробения народ в Македония... На Едуард Кенеди прави чест, че не си зарива главата в пясъка, както обичат да правят някои хора, а казва истината такава, каквато е“.

Убийството на Джон Кенеди на 22 ноември 1963 г. не прекъсва този курс на американската политика към Македония, а щафетата е поета от вицепрезидента Линдън Джонсън. Едно случайно съвпадение води до най-голямата подкрепа на американската следвоенна администрация за каузата на македонските българи.
Хотел „Шератон Кадилак“ в Детройт е определен от 5 до 8 септември 1964 г. да бъде главна квартира на 43-тия конгрес на МПО. На 7 септември обаче според програмата на действащия американски президент Л. Джонсън, той трябва да отседне в същия хотел и да произнесе публична реч на площада. Когато делегатите и няколкото хиляди гости на конгреса разбират за предстоящото посещение, единодушно се взима решение да се изпрати телеграма до Белия дом и да се изрази желание конгресна делегация да се срещне с президента и да го поздрави. Въпреки че няма такава практика, отговорът от Вашингтон е светкавичен, донесен чрез специален пратеник. Срещата е потвърдена, а детайлите ще се уточняват на място, без какъвто и да било предварителен сценарий. Така на 7 септември делегация на македонските българи, съставена от председателя на ЦК на МПО Методи Чанев от с. Острово, Воденско, неговият заместник Христо Анастасов от с. Турие, Леринско, и секретарят Петър Ацев от Скопие, придружени от ръководителя на българската епархия в Америка епископ Кирил, се срещат и разговарят с Линдън Джонсън. Освен от охраната, президентът е придружаван от Менен Уилямс - заместник- държавен секретар на САЩ, Нейл Стейблеър - кандидат на Демократическата партия за губернатор на Мичиган и няколко сенатори.

Тази среща е изключително важна не само защото македонските българи успяват за пореден път да изразят каузата на Македония, но нейното бързо и извънпротоколно провеждане показва огромния авторитет и доверие пред американския президент и администрация, с които по онова време се ползват МПО и македоно-българските църкви. По този начин е демонстрирана подкрепа и за основната идея, която отстояват - създаването на свободна и независима Македония с равни права на нейните народности, най-многобройна от които са българите.

На следващия ден конгресът на МПО приема декларация относно поробените народи в Югославия. Като такива са посочени македонските българи, хърватите, словенците и косовските албанци. Месец по-късно, на 11 октомври - дата, обявена от ЦК на МПО за траурен ден на Македония, а днес е национален празник на Скопие, е приета и „Позиция по повод 20-годишнината от поробването на Македония от титовите комунисти“. В нея изрично се казва, че живеещото там население е съставено от българи, албанци, власи, турци, гърци и евреи.
Македонските българи не забравят жеста на Линдън Джонсън. На последвалите президентски избори МПО агитира за него и той е преизбран. Особено активна предизборна подкрепа МПО оказва на тези кандидати за американския конгрес, които в своите послания се обявяват срещу предоставянето на каквато и да било помощ на югославския диктатор Тито.

Разгледаната позиция на президентите Джон Кенеди и Линдън Джонсън в известна степен контрастира на политиката на сегашната американска администрация, която без да е направила задълбочен анализ смята, че с приемането на Северна Македония в ЕС тя щяла да се откъсне от силното руско влияние. Разбира се, че бъдещето на Скопие е в ЕС, но за целта евроатлантическите ни партньори трябва да му помогнат първо да се реформира и завинаги да скъса с порочните тоталитарни практики, наследени от югославския режим. Защото политическата доктрина в Скопие е непроменена от времето на Тито.