Независимо че през 1990 г. бе обявена независимост от Белград, провежданата край Вардар политика по същество остана непроменена

Когато някой се завръща от България, тайната полиция го проверява за български книги

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

През 1968 г. органът на Македонските патриотични организации „Македонска трибуна“ публикува поредица от статии, представляващи пътни бележки за тогавашната СР Македония в състава на титова Югославия. Авторът на пътеписите живее в Америка, но е роден в Битоля, където посещава свои роднини. За да бъдат те предпазени от репресии, името му не е обявено от редакцията. Описаните впечатления са ценен източник на информация за положението в цялата страна, но особено се открояват бележките за Скопие с неговите две противоположни половини, разделени от река Вардар. На левия му бряг е старият град с възрожденската му чаршия, а на десния са новите постройки и властта.

Според автора, политическият връх в Скопие се концентрира в „една шепа и то се знае кои са тези хора - на тях се крепи неовеликосръбският шовинизъм“. Неговите носители са съсредоточени в новата модерна и благоустроена част на града, която обаче е скована „от строги представители на властта и кръстосващи агенти, от изкълчен език и преиначени мисли“.

„Македонска трибуна“ предава впечатлението, че в македонската столица се долавя усещането, че човек се намира в „еничарско селище“ и всеки момент може да го сподели беда. „Наистина, новото еничарство в Скопие е най-голямата пакост, която е извършена с Македония. Кръсте Цървенковски, Панче Айрински, Миле Кръстич, Кочо Павловски и още колко други българи днес са върли душмани на всичко българско и са готови да предадат и най-близките си роднини, ако те дръзнат да споменат истинската си народност... Еничарството взима страшни размери и страшни форми. Един ден за тази болест ще се пишат книги, ще се иска строга отговорност от виновниците“.

Съвсем друго е старото, истинското Скопие. В него „човек може да чуе свястна българска реч, да види чисти български очи и усмивки, да усети истината за живота“. Именно в старата част на града представителят на МПО среща двама скопяни на средна възраст, лежали по няколко години в затворите само затова, че са дръзнали да изучават групово история на българския народ. Вестникът предава думите на самите потърпевши.

Първият казва: „участвах в борбата против робството и през 1947 г. разбрах, че не мога да бъда друг освен българин. Започнах да изучавам в един кръжок тайно историята на моя народ, защото в училищата, в университетите, в речи и книги, „историята“ на днешна Македония бе най-голямата лъжа. В кръжока идваха млади момчета и момичета. Разкриха ни и ни осъдиха“.

Другият потърпевш пък споделя: „Има ли друго място в света, където да осъждат на затвор хората, защото изучават историята на собствения си народ? Най-страшната фалшификация на днешните властници е, че ние не сме българи. Нашите деди и бащи, ние самите, нашите деца и внуци, не могат да бъдат друго освен българи. Не затвори и бесилки, не лагери и фалшификации, но каквото и да измислят в Белград и Скопие, ние няма да променим своята народност“.

Характерът на репресивните мерки личи от направеното разкритие, че в СР Македония „трилогията на Димитър Талев - „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“ се преследва със същата строгост, с която се преследва влизането на в. „Македонска трибуна“ и трите тома „Спомени“ от Иван Михайлов... Когато някои туристи или посетители се завръщат от България, първата цел на тайната полиция е да узнае дали са донесли със себе си български книги. Тежко и горко на онези, които са заловени в това „престъпление“.

Сблъсъкът между двете действителности в Скопие е представен със случая на Кольо и братът на неговата съпруга Павел. Четири месеца след като младото семейство се настанява в нова квартира, 10-тина млади мъже и жени се събират да се повеселят. На тази сбирка Кольо заявява, че се чувства българин и ще учи децата си - син и дъщеря, на български език и българска история. Показва и учебници, които е купил при гостуване в България. Неговата съпруга - сестрата на Павел, е съгласна и подкрепя тази идея. Тържеството свършва, гостите се разотиват, но преди разсъмване в жилището идват югославски милиционери и младото семейство е привикано на информативен разговор. Съпрузите отиват и не се връщат нито този ден, нито през следващите. Следва бръз съдебен процес и три години затвор. Единственият свидетел е Павел. А веществените доказателства са конфискуваните български учебници за децата. Сестрата умира през 1967 г., а нейните деца са малтретирани в училище, защото родителите им са били в затвора.

Като анализира този и други случаи, „Македонска трибуна“ пише: „В Скопие се говорят два езика: единият, чисто български народен диалект, останал от дядо и прадядо, и новия, сърбизирания език на „македонските интелектуалци“, които изглежда, че се разбират по-добре когато си говорят на сръбски. Те не признават, но духът на тези хора е сръбски, затова те пребягват с такова безсрамие да фалшифицират всички стари български паметници в страната... Важното е, че българският дух и любов са живи в сърцата и душите на младите хора в Скопие, че една голяма част от младостта е здрава и чиста“.

Особено интересни са впечатленията от лятото на 1968 г., когато в Централна Европа избухват Пражките събития. Авторът пише: „Пристигнах в Битоля няколко дни преди руските войски да влязат в Чехословакия. Положението беше много натегнато, смущението общо... На 22 август големците в Битоля вървяха със застрашителни погледи. Заканите, които пускаха, не бяха против Съветска Русия, а против България. Те си бяха вързали в кърпа това: щом България участва в окупацията на Чехословакия, утре сигурно ще участва и в окупацията на Югославия“.

Описаната картина поражда противоречия сред самите македонски комунисти. Така например преди да замине от Битоля, представителят на МПО се среща с негов познат от средите на ЮКП, бивш емигрант в Америка. „Преди да се разделим, той ме попита дали е вярно, че Иван Михайлов е издал голяма книга за Македония.

- Три книги, поправих го аз.
- Искам да ги прочета.
- Имате ги в библиотеката в Скопие.
- Държат ги под ключ и ги дават само на важните големци. Аз съм от по-ниското стъпало, отговори ми той, и започна да ме пита за емиграцията, за организациите, за „Македонска трибуна“. Каза ми, че видял няколко броя от вестника напоследък...
- Нашият вестник, отговорих му аз, защитава истината и порицава фалшификацията. Ето затова ние го издаваме“.
Това са двете лица на Скопие, а и на цяла СР Македония през 60-те години. „Тие и ние. Макар че днес управителите са тукашни, народът ги счита за продадени на Белград, както на времето считаше ренегатите, и не прави никаква разлика“. Това разделение наистина е драматично и разкрива мащабите на новото мъченичество на българите покрай Вардар.

Най-трагична е обаче равносметката, която МПО прави по отношение на същността на политическите процеси след 1945 г. на територията на днешна Северна Македония. Основният извод е, че „настанените на власт лица, по волята на Белград, плуват във водите на сръбския шовинизъм и техните усилия са насочени изключително в безспирна борба против българското съзнание на населението в страната. Да се убие това съзнание, да се заличи всякакъв спомен за миналото на този народ, свързано с общото българско народно възраждане и борбата му за свобода - ето главната цел на управлението им. Всичко друго е второстепенно“.

Независимо че през 1990 г. Скопие обяви своята независимост от Белград, провежданата край Вардар политика по същество остана непроменена. Това по категоричен начин показва наследени порочни практики и зависимости от югославската епоха, с които днешна Северна Македония трябва да се пребори, за да извърви успешно своя европейски път.

Окована Македония - популярна графика на в. „Македонска трибуна“ от 80-те и началото на 90-те години.