Драмата на Македония тръгна от Съединението

Апостолите на историческия акт я оставиха извън пределите на отечеството

Чети, въстания и три войни се опитаха да поправят грешката

Исторически шанс пропуснаха апостолите на Съединението. Първо планират заедно с Източна Румелия към Княжество България да бъде приобщена и Македония. После решават да я оставят извън пределите на отечеството. С лозунга на Остап Бендер: „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се.“

Така драмата на Македония тръгна от паметния 6 септември 1885 година. Чети, въстания и три войни се опитаха да поправят грешката. Резултатът е една фалшива държава, която „македонизира“ не само нашата, но и общочовешката история. Исус Христос, Михаил Горбачов, Майкъл Джексън и други планетарни знаменитости са обявени за еднокръвни македонци.

Какво се случва преди близо сто и четиридесет години.

Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Отзад под турския байрак плаче забравената Македония. Литография от Николай Павлович.

Призори на 6 септември в двора на Пловдивския конак са момците на капитан Райчо Николов. Една дружина от три роти. Отвън са хората на майор Данаил Николаев. Той гърлено се провиква: „Отворете тази врата или аз сам ще я отворя. Народът не иска вече да търпи турски паши!“

Появява се полицмейстерът руснак и отвръща: „Майор Николаев, здесь хранится жизнь генерал-губернатора“.

„Так, батенька, мы будем лучше хранит его, чем вы“, уверява го българският офицер. Братушките лъжат, че ключовете ги няма. Тогава Николаев извисява глас: „Момци, слушайте! Да живее негово височество княз Александър, ура!“

Под командата на Райчо отвътре се чува гръмовно „Ура!“ Ключовете се появяват и войската влиза в конака. Пристига и голямоконарската чета на Продан Тишков, наречен Чардафон Велики. Генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е в покоите си.

„Аз не исках да вляза - разказва Данаил Николаев, - за да не се даде на преврата военен характер. Не искахме да се каже в Европа, че сме извършили едно пронунциаменто.* Затова се разпоредих да се бият камбаните по църквите, за да се събере народът...“

Пращат вест да дойде Захари Стоянов. Заедно с още двамина той влиза при Кръстевич. Понеже се бавят, Николаев нарежда на поручик Вълю Стефов да провери какво става. „Вашият собствен файтон е впрегнат и ви чака на вратата“, информира Вълю губернатора.

„Така е, така е, бай Кръстевич! - потупва го по рамото Захари. - Познавате ли ме кой съм? Аз съм Захари Стоянов, редактор на „Борба“. Ама, хайде сега излазяйте!“.

„И аз съм българин“, декларира турският сановник. „Ако аз съм изгубил всичко, то поне народът спечели“, мъдро отсъжда той. Във файтона е конвоиран с гола сабя в ръка от Недялка Шилева, изгората на Чардафон.

Избрано е временно правителство, в което влиза и Райчо Николов. Към 2 часа подир пладне капитанът отива в пощенската станция да арестува началника Костадин Тодоров. Костаки е черна душа, зъл противник на Съединението. Бои се от новия режим, защото е бъркал в касата на станцията.

Като вижда Райчо, крадливият си плюе на петите. Офицерът хуква подир него. Симеон Радев хроникира:

„Захвана се по пловдивските улици яростно гонение. Тичайки, те стигнаха до Джумаята. Тук Тодоров, на когото очите изскачаха от орбитите, се обърна срещу своя гонител и даде върху му няколко вистрела. Един куршум улучи дяда Райча в главата и го повали мъртъв.“

Учебниците повтарят, че Райчо Николов е единствената жертва на Съединението. Това клише не е вярно. Съединението е защитено с гърдите на сливнишките герои в Сръбско-българската война. Около 1800 убити и ранени юнаци е жертвената цена.

Турция не ни напада, защото охранява Македония. Нейните шпиони са научили, че съединистите се готвят да я върнат в етническите граници на българщината. Което за съжаление остава само в проект.

Следващият опит е направен пак в Пловдив през 1889 г. Там Пере Тошев и Андрей Ляпчев полагат усилия да създадат организация за освобождение на Македония и Одринско. Междувременно в Солунската гимназия със същата цел действа революционен кръжок, ръководен от Гоце Делчев.

През 1891 г. Даме Груев и Петър Попарсов оглавяват дружество „Дружба“. Членовете са студенти във Висшето училище, сегашният Софийския университет. Мисията им е да отидат в Македония и по примера на съединистите да подготвят бунт.
На 23 октомври 1893 г. в Солун се събират Даме Груев, Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев. Срещата е без протокол и избор на ръководство. Наричат групата Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени от Берлинския договор.

В началото на следващата година шестимата отново си стискат десниците. Отварят „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Вътре са уставът и наредбата на БРЦК, които стават образец за новата организация.

„В същото заседание - пише Татарчев - надълго се разисква, какво да бъде названието на революционната организация и на комитета. Тоя въпрос ни отне доста време и най-сетне, доколкото помня, усвоихме да се наричат: Македонска революционна организация, а комитетът - Централен македонски революционен комитет...“

Това е люлката на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Тя е призвана да довърши делото на Съединението от 1885 г. Което никога не се случва, заради безгръбначната ни политика. Пишман демократи до днес правят метани пред злокачественото държавно образувание на Балканите.

През 1992 г. под диктовката на президента Желю Желев първи признахме „суверенитета“ на комшиите. Без уговорки, най-важната беше да нямат претенции към Пиринския край. Гърците например поставиха условие за името и знамето. Четвърт век ги държаха като кон на празна ясла пред НАТО и ЕС.

През 2020 г. най-сетне им наложихме вето, което безродникът Кирил Петков вдигна. Той вдигна и самолет от София до Скопие уж да затопля отношенията. Стюардесите му свариха горчиво кафе.

Македонистите се гаврят с нашето безволие. Плюят по българщината, горят ни знамето, нападат културни средища, тероризират единородци. Дори не ни пускат да се поклоним пред гроба на Гоце Делчев.

Това е положението в настоящия исторически момент!

* Военен преврат