Да се опитаме да преценим спокойно - „sine ira et studio“ (без гняв и пристрастие), защо и как се стига до него

Особено силно е желанието за отмъщение срещу победените държави

Преди 100 години - на 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски, оглавил правителството само месец и половина по-рано, подписва мирния договор между победената в Първата световна война България и победителките от Антантата. От другата страна подписи поставят неочаквано много държави: Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия, Япония, Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз (дн. Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенското кралство, Сиам (дн. Тайланд) и Чехословакия. Това става в кметството на парижкото предградие Ньойи сюр Сен, затова договорът става известен като Ньойски. От тогава и до днес този договор отбелязва една от най-черните страници в модерната ни история.

Затова е добре днес, век след онзи ден, да се опитаме да преценим спокойно - „sine ira et studio“ (без гняв и пристрастие), защо и как се стига до Ньойския договор и какви са последиците му. Вярвам, че само такъв подход ще ни помогне да излезем от омагьосания кръг на отчаянието, безнадеждността и взаимните обвинения, за да оставим болезненото минало зад гърба си и вървим напред.

Защо Ньойският договор е толкова трагичен за България? Отговорът изглежда саморазбиращ се: според него страната ни губи Западните покрайнини (1555 кв. км) - областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско, предадени на Кралството на сърби, хървати и словенци; Беломорска Тракия (8712 кв. км), преминала временно под управлението на Антантата преди да бъде предадена на Гърция; потвърждава се откъсването на Южна Добруджа в полза на Румъния. Към териториалните загуби трябва да се добавят и наказателните клаузи - редовната армия е заменена от дороволна и то от едва 20 хил. души със само 1000 офицери (още 10 хил. полицейски и 3 хил. гранични части), забранени са всички модерни въоръжения, наложени са репарации от 2 млрд. и 250 млн. златни франка, както и задължението да доставим на съседите 125 бика, 13 500 крави, 12 500 коне, 2500 мулета, 9200 вола, 33 000 овце, а и 50 хил. т. въглища за Сърбо-хървато-словенското кралство за пет години.

Колкото и да са тежки, тези клаузи не са по-различни от онези в подписаните вече договори - Версайският с Германия на 28 юни и Сенжерменският с Австрия на 10 септември, както и на последвалите през 1920 г. - Триананският с Унгария на 4 юни и Севърският с Османската империя на 10 август. От обширната Хабсбургска империя (676 615 кв. км и население от 52,7 млн.) например остават две малки държави - Австрия (84 хил. кв. км и 6,7 млн.) и Унгария (93 хил. кв. км и 7,6 млн.). Но това, че има и по-зле от нас, е малка утеха.

Тежката съдбата на победените не е случайност. Войната е толкова продължителна, кръвопролитна и с изравнени сили, че когато накрая идва победата на Антантата, в Европа господства едно желание - за възмездие. Именно в него се разбиват идеите на американския президент Удроу Уилсън за справедлив мир. На откритата на 18 януари 1919 г. Парижка мирна конференция се събират само победителите, победените не са поканени, а оставени на милостта на победителите - нещо непознато в дотогавашната европейска дипломация.

Особено силно е желанието за отмъщение срещу победените държави, чиито армии са силни и са воювали на чужда територия. Такъв е случаят с германската армия, която през цялата война се сражава на френска земя, но и с българската армия. Страхът на победителите от потенциалната сила на победените ги прави особено непримирими.

Страхът обаче е лош съветник, а поредното доказателство за това е краткият живот на „вечния мир“, към който се стремят „миротворците“ - 20 години след като на победените е наложен (включително и със заплахи) несправедливият мир, избухва новата световна война. Неин мотор става волята за реванш, породена от националното унижение на Германия (вече Трети райх). А до нея се нареждат почти всичките u съюзници от предишната война - Австрия като част от райха, Унгария, България. Само Турция, наследила Османската империя, се въздържа, но защото още в началото на 20-те години е отхвърлила унизителния Севърски договор с победата си в Гръцко-турската война.

За разбирането на Ньойския договор обаче не е достатъчно да го сравним с другите договори. Истинските размери на българската трагедия са в мястото на Ньойския договор в хода на решаването/нерешаването на „общонародния въпрос“, както е наречен българският национален въпрос веднага след Освобождението.

В името на обединението на всички българи в една държава са вдигани въстания - като се започне с Кресненско-Разложкото от 1878 г. и се стигне до Илинденско-Преображенското от 1903 г., водят се войни - Сръбско-българската, двете Балкански, Първата световна (а и Втората). През първите десетилетия надеждата, че това е възможно, изглежда реалистична. Българите героично защитават Съединението на Княжеството с Източна Румелия в Сръбско-българската война от 1885 г. В Балканската война от 1912-1913 г. българската армия извоюва най-трудните победи и успява почти да изтласка Османската империя от Балканите и Европа.

Но успехът има и обратна страна - трудно постигнатият успех може да породи и илюзорната вяра, че всеки път ще бъде така и че с воля може да постигне всичко. Вярата в чудото, продължена и в по-новата ни история със знаменателната фраза „Господ е българин!“, е лош съветник в сложни ситуации, успехът при които зависи от отношенията между балканските и извънбалканските страни, от великите сили, за които Балканският полуостров е игрално поле за собствените им битки. И когато не се съобразяваме с това, идва катастрофата в Междусъюзническата война, в която България се оказва сама срещу всичките си съседи.

Ще припомня, че решението от 16 юни 1913 г. българската армия да атакува дотогавашните си съюзници е суверенно, изцяло българско. Да, то е мотивирано от действията на сръбските и гръцките войски в оспорваните територии в Македония. Но то говори за липсата на адекватна преценка и на дипломатическа подготовка. То води страната ни към Първата национална катастрофа с Букурещкия мир от 28 юли 1913 г. В тази катастрофа България губи голяма част от трудно извоюваното във войната дотогава в Македония плюс Южна Добруджа, а малко по-късно и Източна Тракия.

При това положение защо Букурешкият договор не става олицетворение на националната трагедия, а едва Ньойският? Отговорът е в запазените надежди. Да, трагедията от 1913 г. е голяма, но в българското общество продължава да живее надеждата, че катастрофата може да се преодолее, че рано или късно справедливостта ще възтържествува и териториите, населени с българи, ще станат част от националната държава. Точно тази надежда завежда България в лагера на Централните сили, макар и с година закъснение (1915 г.), година, през която се водят преговори както с Антантата, така и с Централните сили.

Едва крахът на Централните сили през 1918 г. и Ньойският договор прекършват надеждите, че чудото от 1885 г. може да се повтори. Само че този път гаранти на новия, несправедлив за нас, европейски и световен ред са основните европейски и световни сили. И това прекършва българския дух.

Все пак несъмнената несправедливост на Ньойския договор не трябва да затваря очите ни за собствените грешки - онези от 16 юни и от лятото на 1915 г. Затова смисълът от отбелязването на трагичната годишнина не е да обвиняваме другите за нашето нещастие, а да потърсим поуките за нас. Според мен, те са в това, че трябва да сме наясно с възможностите си и със съотношението на силите в региона, Европа и света, а последно, но не и по значение - да не позволяваме на политиците да вземат тайни решения със съдбовни последици. За да не ни се налага да повтаряме, че политиците са опропастили всичко, постигнато от армията и народа.