В село Дъбова махала - на метри от международния път Е-79, край тътена на колоните ТИР-ове към Дунав мост 2 се носи звън на метал - като песен на камбана. Камбанария наоколо не се вижда, но звънът е толкова настойчив, че тръгне ли по него човек, стига до подредена къща край пътя. Зад нея в малко огнище подскачат пламъци, а едър мъж бие с чук зачервено до стапяне желязо. На метри от автомобилния поток, под навес от дърво и платнища, в каквито са живели и работели хората преди векове, Петър Иванов извайва с огъня и ръцете си изящни парчета метал, птици и цветя, които красят къщи и градини из цяла България.

„Това е потомствен занаят. Дядо ми, наричали са го Кейса, е бил майстор-ковач и е работел из целия Северозапад. Днес няма работа и се връщаме към уменията от миналото”, казва Петър, когото приятелите наричат с прякора на дядо му. 46-годишният мъж е родом от жп градчето Бойчиновци, но в Дъбова махала го довело желанието да живее на тишина и спокойствие и да създава нещо със собствените си ръце, без да зависи от началници.

На млади години и той като повечето си връстници мечтаел за весел живот в големи градове с много приятели и приключения. Изкарал курсове за заварчик и станал добър майстор, споявал парчета желязо с електрожена като с вълшебна пръчка, така че ръб да не личи. Работил в Атомната централа в Козлодуй, после в Кораборемонтния завод във Варна, в София, вземал добри пари. Но шумът и напрежението го уморили, а накрая и изпаренията от заварките застрашили здравето му. И майсторът обърнал поглед назад към родния край.

„През цялото време, докато бях в градовете, се занимавах и с ковачество. Между другото. То ми е в кръвта, изчуквах за приятели и познати фенери, кошници, свещници. Докарвах си допълнително пари, защото, откакто се помня, животът е все скъп. Пък и огънят и чукът ме отморяват“, споделя Кейса. Така че, когато решил да се връща в Северозапада, въобще не се колебаел с какво да се захване - имал и опит, и най-необходимите ковашки инструменти, а и контакти с колеги из цяла България. Известно време търсел място за работа и живот, защото ковачеството е особен занаят - песента на чуковете може и да е весела, но звънът u от сутрин до здрач и пушекът от огнището не е за градски квартали. С помощта на приятели Петър намерил запустяла къщичка с двор в северозападното село със стотина жители и пренесъл скромното си имущество в него.

„Няколко години с жената потягахме къщата, беше като развалина, но успяхме да я ремонтираме и направим истински дом! Пробвахме да отглеждаме и кози, но се отказахме. Не може цената на млякото да е колкото водата, така че си останах с чука“, разказва майсторът. Огънят в импровизираната му работилница пламва още в зори. Петър хвърля в огнището лопата въглища, разпалва ги с мощен вентилатор и пъха сред жаравата парче желязо. Топлината е много силна, не всеки може да издържи наоколо, температурата трябва да стигне до 1200 градуса, за да омекне металът и да може да се моделира, обяснява ковачът. А ръката му е като преса - подскача и удря с чука червеникавото късче, докато започне да се оформя. После големият трикилограмов чук се сменя с по-малък, за фини извивки и тънки пластини.

„Работата не е само в силата. Майсторлъкът изисква чалъм - да знаеш къде, колко и как да удариш, да работиш с лекота. Само с млатене не става, ще капнеш ”, реди Петър. През последните месеци той изработва основно врати, портали и огради за дворове. „Българинът не е кой знае колко богат, но има хора, които ценят красотата и дават парите си за вещи, които не само вършат работа, а и радват очите!“, казва ковачът. Едно е да си закачиш порта, която се криви и гние от дъждовете и снеговете, друго е да сложиш плетеница от тънки като прежда метални пластини и нишки. Между тях да разтвори опашка красив паун или да грейне цвете. Ценители на красотата от цяла България поръчват и вътрешно обзавеждане - метални спални, уреди за камина, кошници за дърва.

„Не е вярно, че металът е студен. Добре обработена и патинирана всяка вещ от желязо носи топлина и уют, а и е почти вечна“, уверява Петър Иванов. С помощта на колеги от страната и необозримите възможности на Интернет в последните години творбите на майстора от Дъбова махала пътуват и до други държави. Негови портали и огради са монтирани в Испания и Англия, тези дни е получил поръчка и за изработка на железен мост с дължина около 2,5 м, който ще извива гръб над декоративно поточе във английска градина.“ Покрай занаята видях и свят, пътувам, за да монтирам изработките. Навсякъде досега хората са доволни!“, обяснява ковачът.

Всенародното българско недоволство от пишман майстори, родило поговорката „Викам ти майсторе, защото не ти знам името!“, изпълва ковача с гняв и идеи за тежка държавна намеса. „Из страната са плъзнали мошеници, лъжат хората, обещават им чудеса, а не могат да свършат работа за пет пари и обиждат занаята. Държавата трябва да сложи ръка на такива измамници, да ги наказва строго, за да не се подиграват на хората и да не съсипват бизнеса на истинските майстори“, пали се Кейса. Покрай изработката на украси на дворове и къщи у нас и имения в чужбина ковачът не отказва и дребни услуги на съседи и жители от Дъбова махала и съседни селца. Хората идват при него да изклепе лопати и мотики, да наостри брадви и ножове.

Едно време, когато хората изкарвали хляба си по нивите, това е било основна работа на ковачите. „Дядо ми Иван Костадинов - Кейса, по цял ден изчукваше мотики и плугове, майстореше каруци“, спомня си Петър. Той обаче доразвил и усъвършенствал неговите умения. Понякога между поръчките майсторът вае и късчета изкуството от метал - фигури на коне, развели гриви, фазани и гълъби, силуети на мъже и жени - тънки и фини като изрязани от хартия. Някои от творбите са поръчани от приятели, други видени в Интернет или родени от фантазиите, разпалени край огнището...Ковашката работа е тежка, но интересна и може да храни хора, които не се плашат от труд и имат усет за красотата. Тези неща обаче се възпитават, а през последните години всички искат много пари, без мъка, по лесния начин, казва Петър Иванов. Затова с директора на училището в общинския център Брусарци са се договорили да води в работилницата му деца, за да видят как се ражда красотата върху наковалнята. Вече на няколко пъти в ковачницата са влизали ученици и някои са харесали танца на чука върху желязото. Но трябва много работа, за бъдат запалени поне няколко малчугана по работата край огнището. Не е лошо и държавата да подкрепя оцеляването на старите занаяти, за да не загинат трупани от векове знания и умения, смята майсторът.