С усърдие Европейският съюз е тръгнал на свещена война срещу „глобалното затопляне“

През „златните“ години на италианското кино Бруно Бодзето направи рисуван филм с подобно заглавие.1 Втората му част (по „Славянски танц“ №7 на Антонин Дворжак) показва един мизантроп, намразил хората край себе си затова, че му подражават във всичко. Той излиза от пещерата и си построява колиба, те след него. Той построява жилищен блок. Те също. Той вдига блока нависоко. Настигат го. Иде му да ги избие всичките… и се сеща как. Изскача пред блока си и почва да се прави на маймуна. Насреща му подскача маймунско стадо. Слага си на главата нощно гърне (като Мусолини), нарамва пушка и отдава военен поздрав. Получава военен отговор от рота войници с нощни гърнета на главата. Повежда ги с маршова стъпка към пропаст, зад чийто ръб предвидливо е набелязал за себе си спасителен клон…

За този филм се сещам, когато наблюдавам усърдието на Европейския съюз, който е тръгнал на свещена война срещу „глобалното затопляне“ и гледа да увлече всеки със себе си. Дотук успява. Блудните САЩ се завърнаха към Парижкото споразумение за климата, „злодеят“ Путин кима съгласително, а Китай вече е пуснал поточните си линии, готов да произведе за всеки планетарен жител по едно лично глобално захлаждане на дъмпингова цена.

Защо Европейският съюз изповядва глобален затоплизъм, е ясно.

Първо, презадоволеният западноевропеец трябва да вярва в нещо вълнуващо и вселенско. Човек, който вярва в пълния си хладилник, няма да се мръдне, докато не свърши бирата в него. Ще стане от дивана пред телевизора, за да отскочи до близкия магазин, но не и за да загине геройски за синьото знаме с жълти звездички. Лишен от вярата в нещо голямо, европеецът може да бъде налазен от малки съмнения, примерно в ползата от тлъстите заплати на брюкселокрацията. В търсене на изход последната неотдавна предложи вяра в Кончита Вурст.

Опитът не успя, макар че продължава. По-голямата част от света отказа да забие седемцветно перо в южния си полюс, а и в самия съюз мнозина пазят библейско мнение по въпроса.

Затова пък новото издание на Пипи Дългото Чорапче успя да наплаши и гренландските бели мечки, и десетте малки негърчета от Корекоредут. Спасяването на белите мечки (и покрай тях на цялата планета) осмисля телевизионния живот на всеки един гражданин, мразещ физиката, химията и здравия смисъл. Гражданинът спира да задава въпроси за връзката между държавния дълг и печалбите на частните банкери, а спасителите на света получават правото да го управляват – с желязна ръка, облечена в ръкавица от зелено кадифе.

Второ, ЕС е енергийно най-бедният играч в световния покер. Рурските въглища, причина за кръвопускане и побратимяване, вече са на километър дълбочина и са скъпи. Поляците имат колкото за себе си и пак внасят. Газът, който докара „холандската болест“, свърши. Запушват Гронинген с голяма коркова тапа, иначе земетресенията ще сторят това, което глобалното затопляне още отлага. (Така става, като не питат руснаците как се стопанисва газово находище.) Нефтът е излишно да се споменава. Себичните британци отнесоха своите 2,7 млрд. барела със себе си у дома, а те и без друго ще им стигнат само за 5 години. Власите също изцеждат последните капки и поглеждат към края на Дунава. 

Затова можем да разберем съюза: той реши да забрани това, с което поначало не разполага. Вече държейки в ръка пет различни карти от десетка надолу, съюзът предложи игра без оньори. Никакъв нефт, никакви въглища! И никакъв газ, ама малко по-късно. (Той е преходно решение.) Човек би допуснал на тяхно място атомната енергия. Все пак Евратом още минава за един от учредителните договори, а Франция добива цели 70% от електричеството си в АЕЦ. Нищо подобно! Откакто ловецът на скариди Кусто определи от птичи поглед „Козлодуй“ като „опасна“, енергийните талибани не спират да замерят всеки нов проект с камъни. Дотук успяха да върнат в каменната ера Германия, наред е България.

И заложиха на слънце и вятър. Вятър работа, но става като в стария милиционерски виц: ЕС обявява „Зелено Бонго“ и надцаква всяко нещастно антрацитено асо. На спекулативния пазар на ЕС още от 2006 г. върлуват т.нар. „квоти въглеродни емисии“, един вид глоби за всяка ТЕЦ с въглища, която произвежда евтин ток. За всеки, който произвежда нещо евтино с ток от въглища, а също и за авиокомпаниите, с които тунбергите вече се срамуват да летят, поне докато летят с керосин. Предприятията получават право на определен обем вероломен въглероден двуокис и после, ако искат, търгуват правото на нарочна борса. Кой определя обемите? Умните и красивите, естествено. А цената (50 евро за тон напоследък) я определя „пазарът“, т.е. борсовите шмекери, които си играят на „бикове“ и „мечки“. Тези дни Франс Тимерманс се размечта дори за двойно по-високи глоби. Сега целта на ЕС е да натресе тези глоби на целия свят, който също трябва  мине на слънце и вятър.

Иначе съюзът ще слага на границата си черен въглероден (от)печат(ък) върху всяка пристигнала отвън кафеварка, върху всеки чувал с калиев сулфат, върху всеки огнедишащ китайски джип, който докарва разстройство на без друго нещастния след 2015 г. „Фолксваген“. И върху всяко вносно сирене, произведено от крава с лоши обноски. „Въглеродно мито“ в името на спасението на Земята.

Остава да видим дали останалите играчи са съгласни. Големият (вече не Бял) Брат отвъд Голямата Локва има и нефт, и газ, и въглища. И също има затоплисти на власт. Има обаче и голям апетит, а в търговията с ЕС има също толкова голям дефицит. Затова, след временното умопомрачение, нефтът от Аляска вероятно ще потече, а на световната сергия отново ще цъфне „молекулата на свободата“. Със съответна политическа надценка. И всеки (разумен) президент на САЩ знае как да наказва с ответни мита противник, който вади картите от ръкава си.

Китай също има и нефт, и въглища, но апетитът му е още по-голям, затова пък там на власт са хора, които играят не покер, а най-вече Го. Те не надцакват с мита. С едната си ръка обновяват въглищните централи, с другата строят вятърни паркове, а с двете едновременно продават на Европа „зеленото“ въже, с което сама да се обеси. Китайски са и слънчевите панели, и батериите, които зареждат европейската съвест. Монополът върху ВЕИ, който трябваше да храни ЕС няколко десетилетия, спи сладък сън на дъното на китайските рудници за редки метали.

На масата седят още и руснаците, стиснали отегчено каре енергийни аса. Имат повече, отколкото им трябва и са неприлично самодостатъчни. В отговор на „въглеродното мито“ са готови да сложат продажна цена на всеки излишен литър кислород, произведен от Сибирската тайга. И в разговора за „климатичната заплаха“ участват повече от вежливост, защото вярват, че с газ и добра дума ще постигнат повече, отколкото само с добра дума. Думата на Индия пък тепърва ще се чува. Кога, не е ясно, но е ясно, че няма да е думата „самоубийство“.

... Та с оглед картите при сегашното раздаване, опитът на ЕС да наложи своите високоблагородни правила на играта най-вероятно ще завърши така, както завършва и споменатата в началото миниатюра на Боздето.