След поредни избори и политическа суета, попитахме Знеполския епископ Мелетий защо все по-рядко се обръщаме към вярата и Бога и почитаме ли правилно християнските празници. Разговорът ни с Негово Преосвещенство е в началото на коледните пости и преди множеството празници от църковния календар. Като ректор на Софийската духовна семинария, владиката говори и за наблюденията си върху младото поколение.

- Ваше Преосвещенство, забележително е, че българите православни християни празнуваме шумно и Хелоуин, както и Свети Валентин. Но почитаме ли правилно християнските празници? 
- Аз мисля, че никой няма за цел да съди някого какво и как празнува, но човек може просто да заяви собствена позиция, когато става дума за някой от изброените от Вас празници, и че е напълно закономерно и логично православните християни в България да могат да свидетелстват за своята идентичност и за това, което считат за правилно и вярно. В този смисъл не става дума за някаква война и отричане, а за правото на заявяване на позиция. Според мен е много важно да се разбере смисълът на празнуването, защото празникът,  тоест всяко едно тържество и в личен, и в национален, обществен план, трябва да има някакъв смисъл, цел. От една страна, да бъде нещо, което да носи радост на човека, но от друга страна, да има и смисъл в тази радост. Защото иначе можем да стигнем до съвсем нелепи тържества и празници, които, ако се погледнат сериозно, са наистина без всякакъв смисъл. За мен това е важно - дори към празниците да се отнасяме някак сериозно и освен да бъдат източник на удоволствие, наслаждение и веселие, те да носят послание.

- Вие бяхте участник в беседа по повод съвпадението на Хелоуин с Деня на будителите. Какъв е акцентът?
- Основното, център в тази беседа, бе да си дадем сметка имаме ли нужда ние от Хелоуин, какво представлява той и какво се празнува на този ден. Специално за Хелоуин - днес това е много комерсиален празник, който в оригиналния си вид нито в католическата църква се празнува така, нито в протестантската. А начинът, който ние познаваме: с тиквите, скелетите, образите на трупове, маските - всеки може да прочете в книги или интернет, че това е едно празнуване, възникнало в САЩ в началото на 20-те години, което е събрало най-различни елементи от най-различни култури - ирландска, келтска, английска, френска... И всъщност това не е празник на никого, а възникнало локално в Америка събирателно празненство, което е с ясен смисъл. Ние, като българи, преди да решим да украсяваме къщите си с тикви, е добре да разберем каква е логиката на такова едно празнуване. Защото за мен е много тъжно, че ние не познаваме собствените си празници, които нашите бащи, дядовци, баби и прадеди са празнували. Ние сякаш носим един комплекс на малоценност спрямо родното си, а за сметка на това с голямо увлечение тръгваме по всякакви други празници, за които се оказва, че не знаем същността им. Както Св. Валентин е празник, който в католическата църква не се празнува като празник на влюбените. Той също е комерсиализиран, със сърчицата и т. н. Всъщност става дума за „празници на пазара“, такива, които възникват на тържището. Те не са възникнали в отговор на някаква духовна потребност или в каквато и да е дълбока обстановка. Затова, докато един ден като Празника на будителите вече е достатъчно добре разпознаваем, то друг ден ден, като 14 февруари - денят на Успението на св. Константин Кирил Философ, който е нашият просветител - е абсолютно непопулярен. Нашите сънародници не виждат в него нещо интересно, атрактивно, не виждат нещо, което да говори за националното достойнство. Но за сметка на това ни е много по-атрактивно да си купим сърчица или да сложим тикви, или да се маскираме. Затова ми е много тъжно, че всъщност ние не знаем какво празнуваме, и собствените си празници не знаем, но и чуждите не знаем какво точно обозначават или изразяват - просто се оставяме да консумираме някакви поводи без замисляне.

- Нашите празници, почитаме ли ги правилно, защото често се получава така, че хората дори не отиват до църквата на голям християнски празник, просто сядат на маса и вдигат наздравици?
- Личните ми наблюдения са, че наистина ние много сме се поддали на търговския, пазарен, комерсиален начин. Ние буквално консумираме празниците, не им се радваме. И най-често срещаният сценарий е, когато около Рождество сме погълнати от пазаруване, от различни неща, които си купуваме и накрая сме уморени от Рождество Христово. Дори не сме се замисляли, че празнуваме раждането на Божия син и това, че Бог е дошъл на земята. Това нас не ни радва, а напротив, ние сме изтощени от дългите народни софри, от напрегнатите срещи с роднини... И това означава, че има нещо сбъркано в това, което правим, а не в празника. Нещо в нашата нагласа е недобро и мисля, че всеки от нас може да промени това. Такова изопачаване на празника не е закономерно, не е неизбежно. Ако наистина го желаем, ние можем да празнуваме нашите празници хубаво, просто трябва малко да се замислим, да кажем: „Eто, днес е национален празник, носи радост, достойнство“, или пък: „Това е християнски празник и трябва да празнувам като християнин, и да се замисля за какво става дума, и да го отбележа със сърцето и душата си по-задълбочено“. А това изисква именно задълбочаване, а обикновено ние искаме да сме на повърхността.

- Кои други празници може да дадете за пример, които не забелязваме?
- Бих казал, че дори и големите дни от християнския календар като Рождество Христово, Възкресение Христово, разбира се, и празниците Успение Богородично, и големите български св. Кирил и Методий, св. Йоан Рилски, както и национални празници - Съединението, Денят на народните будители, Денят на независимостта, като че ли са станали едни такива сиви, почти досадни дни за част от хората. Не се разпознават, не се чувстват, не се съпреживяват именно като празнични дни. Съвпадението на православни и католически дни на празнуване не носи особено значение за нас, българското население, защото голяма част от нас са православни. Това, че някъде също се празнува, не е предизвикателство. Но аз си мисля, че трябва да отворим умовете и сърцата си за осмисляне на нашите празници, да не се срамуваме от българските празници, да видим какво там може да ни донесе радостно послание, смисъл, надежда, цел, кое може в празника да ни обедини с другите, които празнуват, а не, както и Вие казвате, само да се съберем около масата и да не се различава този ден от делничните.

- Предстоят коледните пости, какво можете да ни да кажете за тях?
- Рождественският пост е един много добър начин, една духовна стратегия, да кажем, в която ние да се подготвим за радостта на Рождество Христово. Чрез поста ние не просто се въздържаме от определена храна, а това е един ритъм, една програма на живот, която да промени нашите приоритети от началото на поста до Рождество Христово. Това е един повод, в който искаме в нашето ежедневие, освен насъщните нужди, да имаме и други - духовни нужди. И те се изразяват в отношението ни към хората, към нас самите, в отношението ни към Бога. Това е време за молитва, за милостиня, за ближните, по-малко време за това да се занимаваш със самия себе си. И това е прекрасен начин на подготовка, така че, когато дойде Рождество Христово, душата на човека да е чувствителна и да се зарадва, и да осъзнае какво се е случило и защо има повод за ликуване.

- Някои хора практикуват поста като вид диета. Какво ще посъветвате хората, които са решили да постят?
- Да постят заради Христа, да постят заради родилия се във Витлеем наш Господ и Бог. Защото не е нужно да наричаме диетата „пост“. Ако искаме да спазваме хранителен режим само заради здравето си, тогава нека да наричаме това именно „диета“ или „хранителен режим“. Въздържането от животински храни, както и всички останали, съпътващи поста дейности, като раздаване на милостиня, повече молитва, като осъзнаване на греховете, изповед или пречастяване - всички тези неща всъщност поставят в центъра на поста Господ, срещата ни с Христос. Това е смисълът на поста - да ни доближи до Бога. Ако не искаме да се доближим до Него, нека да си спазваме някаква диета, но това не е пост.

- Защо все по-рядко се обръщаме към Бога? Много от православните християни например, изобщо не ходят на църква?
- Мисля, че има групи хора, които, за съжаление, се отчуждават още повече от вярата, Църквата и Православието. Но същевременно има и хора, и млади, и по-възрастни, които пък откриват за себе си Христос, Неговата Църква, и с много голям ентусиазъм и вдъхновение решават да живеят като православни християни. Това е много интересно, защото не става дума за някакви обществени и принципни тенденции, дали хората стават по-вярващи или по-невярващи, а става дума за отделни съдби на хора, които обръщат живота си към Бога. Аз лично, срещайки много такива съдби, наистина много, на хора, които стават ученици на Христа, виждам, че това са едни малки чудеса. Защото на фона на цялото безразличие и на една умора, която наблюдаваме в нашето общество, безразличие, много пъти дори оглупялост, на мен ми прави впечатление, когато хора без никакъв страничен повод започват да идват на църква, искат да живеят според Евангелието и да водят осъзнат духовен живот. Това са много случаи, които виждам тук, в Семинарията, в храма на Семинария, а и на други места... Виждам много такива хора.

- Като ректор на Софийската духовна семинария, какво наблюдавате сред младежите, на фона на социалните мрежи и влиянието на интернет?
- Мисля, че за младите хора е особено трудно, защото, каквото и да им се предлага, колкото и то да е атрактивно и в образователен, и професионален план, голямата беда е, че те нямат мотивация, нямат желание. Много пъти се говори в обществото, че младите хора заминават в чужбина в търсене на по-добра работа. Но също толкова много пъти се вижда, че дори добри условия за работа и обучение не са достатъчен стимул някой да предприеме нещо сериозно в живота си. Виждаме и много млади хора, които не желаят да имат семейства или деца. Струва ми се, че в корена на тази ситуация, на това състояние е липсата на смисъл. Защото, когато млад човек е сравнително добре материално обезпечен, изведнъж се оказва, че той няма стимул за нещо повече, тъй като няма отговор на въпроса „Защо?“. Когато няма смисъл на живота, когато не знаеш за какво да работиш, защо да учиш, защо да създаваш семейство, останалата част от живота ти е много сива, уморена, безразлична, и преминава в търсене само на моментни разнообразия и забавления. Разбира се, има изключения, но мисля, че голямата беда днес за много българи се състои в това, че те не знаят за какво да продължат напред. Това е често причина за депресивни състояния, за психологически разстройства и болести. На въпроса „Защо ми е да правя това или онова?“ може да отговори именно вярата. Защото вярата отговаря на въпроса какъв е смисълът на всичко, което правим. А не просто да правиш нещо - просто да работиш, да изкарваш пари, да завършиш университет и така да живееш без ясна осмисленост на целия си живот. Коя е посоката, коя е голямата ти цел, кое дава смисъл на всички усилия? Ето, това мисля, че липсва.

- С какво би помогнала на един човек религията, вярата в Бога?
- Срещата ти с Господа отговаря за въпроса за какво му е на човек е всичко останало. Вярата помага човек да опознае самия себе си, но също така помага да опознаеш, да разбереш света около себе си, и ти дава несравнимата среща с Твореца на света. Вярата е знание, осмисляне на света около теб. Много хора си представят, че вярата е набор от някакви правила, които сляпо се следват, без да е необходимо никакво разбиране на техния смисъл. А то е тъкмо обратното - вярващият човек е разумният и мъдрият, той е този, който познава себе си. Знае защо действа по един или друг начин. Той може да влезе в положението на другите хора, изхождайки от собствения си опит; и вярващият човек е този, който знае, че не е сам на света, а има Господ Бог, Който е станал човек заради него и Който във всяка една ситуация ще го поучи, ще му помогне и ще има място в живота му.

- Има ли според Вас Божия намеса в природните бедствия? Много хора свързват наводненията и катаклизмите по света с това, че сме разсърдили Господа с действията си?
- За мен, като вярващ човек, Господ действа и присъства във всичко. И едновременно с това за мен, като човек, който се опитва да бъде честен, е ясно, че нищо от това, което ни се случва, не може да се смята за наказание от Бога. То не е наказание, защото вероятно мнозина от нас заслужават много по-лоши неща от тези, които ни се случват. Затова не мисля, че това, което се случва, е в прекия смисъл наказание от Бога, но мисля, че се допуска от Бога, за да се отрезвим, да видим реалността. А тя е, че ние всъщност не сме толкова всемогъщи, както често пъти си въобразяваме, чрез научните си постижения, чрез нещата, което си мислим, че може да правим с природата, сякаш това е пластилин, който може да моделираме спрямо собствените ни консуматорски желания... Това е една голяма заблуда. Когато стават такива природни катастрофи, те ни срещат с нашата лична човешка немощ, слабост, неспособност и тази среща не трябва да ни унижава, а да ни отрезвява и да ни върне здравомислието, така че да сме по-внимателни и с природата, и в живота си. Защото много бързо забравяме кои сме и заживяваме в едни напълно лъжовен образ за себе си като за всемогъщи. А се вижда, че има ситуации, които не са под контрола на човека.

Нашият гост

Знеполският епископ Мелетий е роден в София през 1985 г. със светското име Радослав Славчев Спасов. На 9 юли 2024 година Светият Синод на Българската православна църква назначава заместник-ректор архимандрит Мелетий за ректор на Софийската духовна семинария. На 15 септември 2024 година в патриаршеската катедрала “Свети Александър Невски” е ръкоположен за епископ с титлата Знеполски. Хиротонията е предстоявана от Българския патриарх Даниил. Завършил е Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специализира богословие в Йенския университет в Германия. Дипломиран магистър е в катедра “Класическа филология” на Софийския университет. Има богословска специализация в Общоцърковната аспирантура и докторантура “Св. св. Кирил и Методий” в Москва.