Президентска република или Държавен съвет вместо президент???

Кой избира българския президент?!? Ще кажете веднага - българският народ. Формално е така, но фактически - така ли е? По време на социалистическия период голяма част от т. нар. избиратели бяха наясно с факта, че друг е направил избора вместо тях, а на тях им е оставена ролята на гласоподаватели, които трябва да потвърдят, че са съгласни с този избор, дори и да не им харесва. Гласуването практически беше задължително, а резултатът беше предрешен и не беше възможно да спадне под 90 - 95% в полза на посочения от партийните лидери (наши и съветски, или обратното) избраник за съответния пост.

Илюзията, че ще има съществена промяна в посока към реална демокрация чрез създаване на възможности за участие на обществото не само в гласуването, а и в подбора на личностите, от които чрез почтено проведено гласуване да се избира най-добрият кандидат, се изпари бързо още след първите един - два „демократични избори“. Стана ясно, че всичко ще си бъде същото, но в нова опаковка. Тогава по оградите на училища и обществени сгради се появи надписа: „Ако изборите можеха да променят нещо - щяха да ги забранят!“ 
Ще разкажа една случка от „зората на демокрацията“, която е твърде показателна за сегашния момент на геополитическо преформатиране и пореден преход към нещо неизвестно и неясно какво.

Предстояха първите избори за президент в България, съобразно новата Конституция. В обществото имаше необичайно оживление в очакване на светло бъдеще. Все още бяхме наивни и лековерни. В Софийския университет, където работех по това време, се провеждаха грандиозни изслушвания на евентуалните кандидати - Петър Дертлиев, Желю Желев и проф. Тодор Вълчев. Правихме записи на речите им, сравнявахме идеите им, обсъждахме, надявайки се, че нещо зависи от нашето лично и колективно становище. Уви, всичко се оказа спектакъл за наивниците.

По това време ми се обади мой, относително нов познат, с който се бях запознала на рожден ден на моя приятелка - кореспондентът на в. „Правда“ в София Л. Ж. Беше приятен, интелигентен мъж, който, ухажвайки ме, се стремеше да измъкне някаква информация за случващото се в България, но аз бях изключително внимателна и прецизна в думите си, защото си давах сметка, че няма как да не е свързан с някакви специални служби. Виждах се с него няколко пъти защото ми беше интересно, а и успявах да науча доста неща, за да си изясня лично за себе си накъде вървят нещата. И така - той се обади и каза, че е за последен път, защото си заминава окончателно. Оказа се, че го изтеглят предсрочно, защото трябва да занесе в Москва важна документация преди заминаването на министъра на външните работи на Съветския съюз - Едуард Шеварнадзе за Вашингтон, където трябвало да се съгласуват нещата с американците. „И какво толкова важно ще носиш от България там?“ - наивно недоумявах аз. „Имената и биографиите на двама кандидати за български президенти“ - отговори той. „И кои?“ - попитах аз. „Желю Желев...“ - каза тихо той и се спря. Искаше ми се да попитам кой е вторият, но се въздържах. Сбогувахме се и повече не го видях, нито чух нещо за него.
Пишейки това 30 години по-късно, си задавам въпроса - а дали не са обсъждали там и разпада на СССР в края на 1991 г.? Така са се решавали тогава нещата, така се решават и сега. Ситуацията не е коренно по-различна, може би само ролите на съгласуващите са разменени.

Исторически погледнато, президентската институция се създаде у нас по американски модел, както и в другите източноевропейски държави, при прехвърлянето им от едната зона в другата. Тя е чуждо по произход тяло, което не се вписва хармонично в традиционната ни форма за управление и е предпоставка за нарастваща междуинституционална конфликтност. Създаването на президентска република пък би ни върнало още по-назад в институционалното развитие и би довело до още по-остра конфликтност и граждански брожения. Ето защо, най-доброто, което може да направи едно бъдещо Велико народно събрание, когато и да се състои то, е да премахне институцията Президент, заедно с неудачното служебно правителство, и да я замени с традиционната за нас институция Държавен съвет в състав от 5, 9 или 12 ресорни водещи и Председател - пръв между равни, който да поема представителните и церемониални функции.

Един модерен по замисъл, форма и съдържание Държавен съвет, който има исторически основи у нас както от времето на княз Батенберг, така и по времето на социализма, отговаря много по-пълноценно на принципа на просветената демокрация, в която следва да навлизаме, отколкото институцията Президент, възникнала като модернизирана форма на монархията по време на нейния упадък. Президентът е избираем временен монарх с ограничени правомощия и е институция, свързана с миналото, а не с бъдещето, и като еднолична персона е лесно манипулируем, както от вън, така и от вътре.

Това, което народът, т. е. формалният суверен като цяло иска за свой държавен глава е уравновесена харизматична личност на средна възраст, с изискан външен вид и достойно за уважение поведение в международните отношения, без зависимости и раболепие към по-мощните от нас държави и най-важното - с доказана чрез дела преданост към България и нейната цивилизационна мисия.

Това, което тъй наречените Велики сили изискват и очакват от нашия президент е раболепно козируване и съобразяване на първо място с техните интереси, а ако се позволи - и с нашите, на практика - да браним техните интереси като наши. Тежко ни и горко ни когато се скарат или не дай си боже, се сбият. Тежко и на Президента.

Разумното решение в такава ситуация е - Държавен съвет като орган за стратегическо държавно управление, олицетворяващ суверенитета на държавата, формиращ се от върхови специалисти в основните отрасли и направления на държавната дейност. Би следвало да се избира от Народното събрание измежду посочвани от професионалните гилдии и гражданите личности, отговарящи на строго определени критерии за доказан професионализъм в съответната област, морална безупречност и управленски опит. Управленската логика изисква да е колективен орган, носещ споделена - лична и солидарна отговорност и да се отчита ежегодно пред Народното събрание и националната общност.

Това е радикална промяна на досегашния модел и на старото и новото статукво, чрез смяна на конструкцията и кадровия модел в държавното управление и преминаване от примитивно управление на неквалифицирани партийни функционери към система за стъпаловидно издигане на обществено отговорни професионалисти. За да се случи това обаче, е наложителна дълбока позитивна промяна в мисленето на самия т. н. суверен и преосмисляне на участието му в държавното управление.