Пореден откъс от бестселъра на Елисавета Логинова „Царичина - съдбовен контакт”

Новата книга “Царичина - съдбовен контакт” на феномена Елисавета Логинова (издателство “Кибеа”) разказва за загадъчната подземна експедиция на военните, която тя води до внезапното й закриване през 1992 г. През годините оттогава случилото се около Царичина си остава едно от най-вълнуващите и необясними неща в съвременната ни история. Днес ви предлагаме със съкращения откъса “Командировка в Израел”.

Получихме доказателства, че сме под наблюдение

През април министърът на отбраната Димитър Луджев ни извика с генерал Динев в кабинета си и каза, че в Президентството е получено разрешение на израелското правителство и покана да заминем. Спомена също, че било много странно, защото от доста време усилено се работело по организирането на негово посещение в Израел, а ние, изглежда, сме щели да бъдем първите представители на военно министерство, посетили Израел след Десети ноември. По онова време Димитър Луджев беше благоразположен към проекта в Царичина, но по-късно също се дистанцира.

През следващия месец трябваше да се сформира групата за Израел. Организираха ни среща със специалисти по древни езици и култури - египтолога Сергей Игнатов и проф. Емил Боев. Срещата се състоя в Центъра по източни езици и култури към Софийския университет, който (Център) професор Боев тогава ръководеше. Отидохме двамата с генерал Динев. Той набързо ги запозна с нашата работа и им показа моите текстове, които те разгледаха доста обстойно. И двамата категорично заявиха, че знаците са от различни видове писменост.

Какви точно, не можеха да определят. Сергей Игнатов проучи няколко страници от тетрадката и предположи, че става дума за северноегипетското писмо демотика. По-късно той дори беше опитал да направи превод на едната страница. Учените се съгласиха да се включат в екипа за Израел. Когато вече се определяше кой да пътува, нашите власти отказаха да пуснат археолога Димитър Овчаров. Аксиния Джурова също получи отказ заради баща си Добри Джуров, а авторитетът й на добър специалист и учен със световно признание остана на втори план. Тя познаваше експерти и изследователи в цял свят и ние много искахме да дойде, но, за съжаление, не се получи. Когато царичинският проект изпадна в немилост, Сергей Игнатов, сполетян от странна амнезия, твърдеше, че е получил поканата за Израел в последния момент и дори не е знаел с каква цел ще се ходи в Йерусалим.

В началото на май 1992 г. нашата група в състав професор Емил Боев, Сергей Игнатов, генерал Динев и аз замина за Израел. Охраняваха ни двама полковници от НСО.

Наистина се оказа, че първата делегация, която след промените в България замина за Израел, беше нашата. Господин Луджев отиде много по-късно.

През цялото време охраняващите ни офицери имаха усещането, че Мосад ни следи. Коментираха, че “онези са перфектни професионалисти, всъщност най-добрите”, и че практически не можеш да засечеш как те шпионират. Твърдяха също: “Знаем, че ни държат под око, но и те знаят, че ние знаем. Наясно са също, че сме охрана, така че изненади не се очакват”. Получихме и явно доказателство, че сме под наблюдение. Веднъж бяха влизали през нощта в моята стая, докато спя. Бяха оставили вратата открехната, само на верига. Когато на сутринта видях полуотворената врата, изпитах неописуем страх. От нашата охрана бяха сигурни, че са влизали и нарочно са оставили вратата като знак, че сме наблюдавани. Защо обаче бяха влизали?

Сутринта на втория ден беше първата ни среща в хотела с представител на тяхното Външно министерство. Той беше съставил плътна работна програма по дни и часове: срещи с израелски учени и експерти, посещение в The Jewish National and University Library - най-голямата в онези години дигитализирана библиотека за древноеврейски книги и ръкописи, разглеждане на древните свитъци от Мъртво море, достъпът до които е ограничен заради специалните условия на съхранение.

[…]

Всеки път чакахме поредния експерт поне двадесетина минути. Повечето срещи преминаваха някак монотонно, без нещо запомнящо се. Единственият човек, който видимо се заинтересува от текстовете, беше професор Ирен Ибър, тя сериозно просрочи времето, определено за срещата. По онова време организираше експедиция в Северен Китай, където предстоеше да проучи древно севернокитайско писмо, открито върху стените на голяма пещера. В едната тетрадка тя започна да разчита някои от знаците, тъй като разпозна символи от това севернокитайско писмо. “Има обаче и демотика (както смяташе и египтологът Сергей Игнатов), и други писмености. За мен ще бъде интересно да работим заедно”. Другата впечатляваща среща беше с равин от тайната кабалистична библиотека. Беше един много дребничък възрастен мъж с бяла коса и дълга, също бяла, брада. Много скромно и спретнато облечен, той излъчваше спокойствие и смиреност.

Направи ми впечатление, защото не прояви нито пренебрежение, нито скептицизъм, нито натрапчиво любопитство или опити да ни “пробута” объркваща информация - все неща, с които се сблъскахме при другите експерти. Когато влезе, седна и каза само: “Аз няма да говоря. Искам да знам кой пише тези текстове и ако не ми кажете, си тръгвам”. Всички преди и след него знаеха кой изписва текстовете, но се разсейваха; влизаха колкото да коментират какво мислят и си излизаха. Докато тук се искаше да бъда посочена. Равинът се обърна към мен, поклони се и попита: “Какво ще ни кажат?”.

Аз се включих и получих информация, която беше преведена и записана в засекретените тетрадки. Нямам право да я цитирам; мога да спомена само, че се отнасяше до зараждането на живота на земята. Каза ни се, че е дошъл моментът тя да ни бъде предадена, защото е важна за Земята. Стана ясна и най-важната причина за посещението ни в Израел: трябвало да се срещна “лично с учителите от кабалистичната библиотека”, за да установя с тях контакт. Равинът стана, поклони ми се отново и каза: “Няма да коментирам. Всичко е ясно и вие го знаете. Благодаря, че се срещнахме, Елисавета!”. И си тръгна. Това бяха по-особените срещи, които оставиха дълбок отпечатък в моето съзнание.

Най-накрая се случи нещо странно. Когато се прибирахме към България, на тяхното летище ни разделиха и всеки поотделно беше подложен на разпит. Защо сме били в Израел? С кого сме се срещали? Какво носим в това куфарче? Какво пише в тези тетрадки?

Бяхме подредени в колона един след друг, като пред всеки от нас на миниатюрно бюро седеше представител на израелските служби, който “си беседваше” с отделен човек. Разпитът ни продължи до последните десет минути преди излитането на самолета. Не отговорихме на въпросите им, изтъкнахме единствено, че сме с дипломатически паспорти, че сме в Израел по покана на тяхното правителство и че нямат право да ни разпитват. Не отворихме куфарчето с текстовете. Наложи се да дойде представител от тяхното Министерство на външните работи и чак тогава ни пуснаха. С кортежна кола ни закараха до самолета, който чакаше само нас. Целта на тази постановка така и не ни стана ясна.