Евентуална широкомащабна военна операция на Турция би поставила ЕС в буквално „разкрачено положение“

Пролича липсата на самостоятелни въоръжени сили в Евросъюза

Вече малко си спомнят името на операцията, с която беше убит Муамар Кадафи, казваше се: „Зората на Одисей“ през 2011 г. Тя завърши бързо. По старата колониална традиция един от командирите, отбраняващи Триполи, беше подкупен и отвори прохода за завземането на Триполи от поддържаните от Катар, Саудитска Арабия, Турция, ОАЕ, САЩ и Западните сили бунтовници, „арабско-пролетни революционери“. После много от тях заминаха „на работа“ в Сирия. Държавата Либия на практика се разпадна на три части. Киренайка на изток с командващия Либийската народна армия (ЛНА) фелд-маршал Халифа Хафтар, Триполитания с международно признатото правителство на националното съгласие (ПНС) на Фейз Сарадж, пустинната област Фецан на бедуините туареги, градовете-държави Мисурата, Сирт и Бени-Валид. Отделно от тях, целенасочено по основните нефтени полета действаха и ислямистите от „Ал-Кайда в ислямски Магреб“ (АКИМ).

В тази микстура всяка от големите държави виждаше своите страхове, но и с възможности да се сдобие с повече от разграбваното, което от своя страна пораждаше нови страхове сред останалите. Бързо бяха сформирани локални центрове на сила и съответно неутрализиращи противоположни силови структури. Това бяха международно признатото правителство в Триполи, на Фейз Сарадж, легитимно, но без реални възможности да наложи властта си над цяла Либия, и командващият Либийската народна армия Халифа Хафтар. Сарадж получава подкрепа от Турция, Катар и Италия. Защо Италия? Бившата колония Либия има важно значение за нефтените u доставки, а и единствено в тази страна са останките от бившите контакти на Италия в Северна Африка, а това значи и влияние. Фейз Сарадж не се появява от нищото в политическия живот на Либия. Баща му Мустафа Сарадж е близък на Бенито Мусолини и министър в правителството на крал Идрис. Срещу него веднага беше поставена противотежест. Фелд-маршал Халифа Хафтар. Сподвижник на Кадафи още като курсант и пряк участник в свалянето на крал Идрис. Говорещ добър руски език от курсовете в СССР и военната академия „Фрундзе“. С перфектен английски, упражняван в беседите с ЦРУ по време на прекараните над 20 години в САЩ. Същият получава директна подкрепа от Египет, негласна от САЩ, Русия, Франция, а след разрива с Катар и Турция и от Саудитска Арабия, ОАЕ. В същото време сегашната разстановка на силите и средствата в Либия е такава, че страховете се оказаха надделяващи над възможностите.

Страх №1 - Европейски. Силите на Сарадж се оказаха напълно недостатъчни за налагане на контрол над границите на Либия, както и над петролните полета. Това създаде сериозен риск за европейската безопасност в две направления. Енергийно, Халифа Хафтар миналата седмица наложи забрана за износ на нефт от няколко пристанища в Либия и затвори 4 важни нефтонаходища. Липсата на контрол върху границите показа невъзможността да се регулират бежанските потоци към Европа. Нищо не можа да доведе до постигане на превес от страна на ПНС. Федерика Могерини постоянно рекламираше Сарадж като единствената възможност за защита на европейските интереси. Председателят на ЕП Антонио Таяни лично му осигуряваше срещи с председателят на ЕК Юнкер и с генералния секретар на НАТО Столтенберг. Така се прави за отстояване на националните интереси, а нас ни убеждават как европейските длъжностни позиции са наднационални... Въпреки евро-старта в деня, когато резиденцията му беше обградена от протестиращи, Сарадж, вместо да апелира от трибуната на Брюксел, замина за... Анкара! И подписа ред обвързващи Либия документи с Турция. Меморандумът за разширяване на морската икономическа зона на 200 мили и договорът за военна помощ с Анкара напълно дискредитираха Сарадж като проводник на европейските интереси. Гърция заплаши с „вето“ в ЕС докато този меморандум, заплашващ водите u около о. Крит, е в сила. Последвалите решителни действия на Турция за директна военна интервенция в Либия извадиха наяве „всички страхове“ на ЕС и принудиха Меркел да се активира в края на мандата си. Евентуална широкомащабна военна операция на Турция в Либия би поставила ЕС в буквално „разкрачено положение“. От една страна зависимост от нефтените доставки чрез „посредника“, Турция, която веднага би искала легитимирането не само на своите енергийни амбиции в либийското направление, но и същите такива в северен Кипър. От друга страна Турция ще има възможност за контрол над бежанските потоци към Европа, освен над сирийския маршрут, но сега и от африканския, който е с доста по-голяма тежест над Европа. Накратко, конят на който залагахме в ЕС се оказа с друг ездач.

Страх №2 - Русия. Москва никога няма да забрави какво довяха ветровете на „арабската пролет“ за нейните интереси в региона. Заиграването на Сарадж с наемниците от „мюсюлмански братя“, които го защитаваха от силите на Хафтар, както и двойнствената му игра с ЕС и Турция никога не са били тайна за руснаците. Освен това към този момент противникът на Триполи Халифа Хафтар на чист руски обещава срещу военната помощ да предостави нови концесии за руските петролни компании, както и военноморската база в Тобрук, бивш пункт за снабдяване на съветската ескадра в Средиземно море. В същото време Русия знае с кого си има работа и не показва явна подкрепа. Хафтар е американски гражданин и неговите деца също. Той се подчинява на американските закони и каквото и да обещава, финалният подпис ще се поставя в Централата на ЦРУ в Ленгли. За това и Путин се оттегли от активен гарант за случващото се в Либия и прехвърли отговорността за разрешаването на деветгодишната криза в Либия върху повече играчи организирани от Берлин. Парите за Хафтар ги дават Саудитска Арабия, ОАЕ и Египет, а руската намеса се провежда чрез частната военна компания (ЧВК) „Вагнер“ със сили от 2000 наемници. Нещо което дава възможност на Кремъл за бъдещи маневри в зависимост от обстановката.

Страх №3 - САЩ. Оказа се, че заявлението на Хилъри Клинтън относно смъртта на Кадафи „дойдох, видях, той умря“, не е краят, а само началото. От сегашна гледна точка началото на още една война за САЩ. А войните вече са много, парите и за сегашните на достигат, а за нова, едва ли. В същото време за интересите на САЩ не са само важни цените на нефта, но и военно-политическата обстановка в региона. Либия се намира само на 200 мили от Южното командване на силите на НАТО в Средиземно море и базата на 6-и американски флот в Сицилия. В Италия все още е разположено и тактическо ядрено оръжие на САЩ, 90 бр. авиационни бомби В61. Евентуално присъствие на нова руска база в такава близост възражда отново „всички страхове“ от Студената война. За това САЩ заложи на игра с „контролиран“ играч. Парите ги дават съюзниците от Залива, ЧВК са от руснаците, но на финала ще видите нашият кандидат как ще гласува...

Страх №4 - Египет. Генерал Ал-Сиси категорично застана зад Халифа Хафтар. Страховете му са от взелата категорична страна на Сарадж Турция. С президента Ердоган са в отдавнашна хватка. Под ветровете на „арабската пролет“ в Египет беше довян лидерът на „Мюсюлмански братя“ Мохамед Мурси. Президентът Ердоган плътно застана зад него. Впоследствие генерал Ал-Сиси организира преврат и му издаде смъртна присъда. Оттогава усилването на влиянието на Турция в региона, още повече граничещата Либия се възприема от Кайро като „всички страхове“.

Подтикнати от страховете, играчите се съгласиха на конференцията в Берлин. ЕС от безизходица, Русия от нежеланието да се конфронтира пряко в Либия със съюзника си в Сирия Турция. Самата Турция от опасността военния u контингент да бъде поставен под забранена за полети зона и морска блокада в Либия от Съвета за сигурност на ООН. Сарадж остава за сега, Хафтар показа, че е непреодолим играч, но и не може да извоюва победа. Какво следва? Следва още по-ясното проявление на нещо което липсва в ЕС, а именно самостоятелни въоръжени сили за намеса в ключови за нашата сигурност региони. Липсата на собствено командвана военна сила ни поставя в унизителното положение на регистратори на важни за нас събития и ролята на предоставящи конферентни зали и форуми за дискусии. И нека не се залъгваме, приетите 53 решения на конференцията в Берлин ще зависят не от ЕС, а от волята на тези, които реално имат военно присъствие в Либия. А там... предстои ново разпределение на силите, чрез нови избори. Не случайно Халифа Хафтар помилва от издадената смъртна присъда сина на Кадафи Сейф-ал-Ислам и заяви, че човекът вече е бил съден и никой не може да съди два пъти някой за едно и също нещо. Помилването го прави равноправен гражданин и му дава право да се кандидатира на изборите. Гражданската война беше избегната поради липса на сили и в двете страни за победа. Либия навлиза в непрекъснатата спирала на политическото разделение.