Лобирането не е от днес

В Скопие търсят съюзници срещу България и нейната позиция от влизането ни в Европейския съюз през 2007 г.

Да си призная, никак не ми е приятно да гледам и чувам български политици с високи претенции за компетентност да изразяват учудване от факта, че Северна Македония е далече по-напред в лобирането в защита на своята позиция в сравнение с нас. Особено след прословутото гласуване в германския Бундестаг с признаването на македонския език, култура и идентичност. За повечето от тях това бе изненада, въпреки че от дълго време насам техните колеги от Скопие подхвърляха, че някои от най-големите държави в Европейския съюз се готвят да дадат подкрепа на Северна Македония тъкмо с декларации като тази, която германците гласуваха. Е, Германия бе първата, сега остава да чакаме и някои други, в които лобито на Скопие си е постлало така, че да получи това, което иска. И което може да ѝ помогне в спора с България.

Освен неприятното чувство на политическо предателство от исторически партньор, решението на Бундестага постави и много въпроси, които се нуждаят от отговори. Ако решим да ги търсим, разбира се, сериозно и задълбочено. Можем просто да махнем с ръка и да сведем нещата до добрата работа на посланика на Северна Македония в Берлин Георги Филипов, който очевидно не си е губил времето да ахка и охка при вида на Брандебургската врата. И да се попитаме къде е било българското посолство и хората, работещи в него, които поне можеха предварително да информират за това, което се готви, за да може дипломацията ни да реагира на съответното равнище и по съответния начин. Да не говорим за по-високо политическо и държавно ниво, поставено пред свършен факт. 

Не, все пак имаше резултат и той се изразяваше в лошия вкус в устата тъкмо от осъзнаването, че Северна Македония ни изпреварва значително в политическото лобиране. Това  ни беше подсказано още когато се учудвахме, че наши партньори от ЕС се държат към югозападната ни съседка все едно, че тя е член на Съюза, а не само кандидат. За разлика от нас. И докато се питахме: ама, как така?, в Скопие продължаваха да трупат симпатии от държави и институции, които по принцип би трябвало да ни подкрепят. Което пък роди въпроса: къде през цялото това време е била България с нейната политика и дипломация? И докато търсим истината, все пак трябваше да се намери  обтекаема и приемлива фраза, с която хем да бъдем разбрана навън, хем да имаме очи да минимизираме ефекта от ситуацията. Така се роди вербалната формула, която вече влиза в лексиката на българските политици. А тя се изразява в препоръката към Скопие за „повече реформи и за по-малко лобиране“. Чух двама родни президенти да я употребяват – настоящият Румен Радев и неговият предходник Росен Плевнелиев. Плевнелиев препоръчва напълно сериозно на политиците край Вардар да се концентрират върху реформите, които да направят по пътя към европейското членство, в това число и промените в конституцията си, а не да се занимават главно с лобиране навън. Дано да са разбрали, макар че силно се съмнявам.

Всъщност знае ли някой кога започна това търсене на външна подкрепа от страна на управляващите в Скопие? Моята версия, която на няколко пъти съм споменавал, е, че началото се крие в първите месеци на 2007 г., когато България вече бе станала член на Европейския съюз. И досега в Скопие не могат да преглътнат този факт. По онова време работех там и съм свидетел на много разговори, лични и професионални, в които политици, общественици, интелектуалци и журналисти са изразявали разочарованието, че влизайки в ЕС, България всъщност е заела мястото на Република Македония. В онези години в Скопие битуваше мантрата, че ако има някоя държава в района, бивша република на Титова Югославия, която да е най-готова за членство, това е тъкмо Република Македония. Била най-напред с реформите, с „транзицията“, както наричат там своя преход. Е, не си даваха сметка, че все още не са влезли в НАТО като първа стъпка на всяка държава от Източна Европа към евроатлантическо членство, без което и влючването в европейското семейство просто не е възможно. Има си ред, както се казва. Но главите им се мътеха от примера на Сърбия, в която политиците открито изразяваха и все още изразяват своето негативно отношение към членство в Алианса, макар че все пак има някакъв напредък и просветление, че без това няма да се мине.  Но иначе там живеят с идеята за новаторство, което да наруши принципа на последователност НАТО – ЕС.

Е, няма да стане. Но в Скопие  и по отношение на готовността за Пакта също така съществуваше мнение, за съжаление, подхранвано нетактично и отвън, че Република Македония е напълно готова за членство и че само блокадата от страна на Атина заради спора за името е бариерата, поради която все още са извън НАТО.

Имам достатъчно примери да твърдя, че всяко важно политическо решение край Вардар винаги се оценява на фона на евентуална реакция откъм София. А българското членство в ЕС беше такъв повод от най-висока степен на чувствителност. Преди него в Скопие имаха причина да смятат, че в никакъв случай не бива да се допуска България да влезе в ЕС преди тях, защото приемаха, че ако това се случи, може в перспектива да се стигне до ситуация, в каквато в момента  и през последните години се намират отношенията ни. Въпреки безбройните претенции и блокадата от страна  на Гърция, опасенията за възпиране идваха от България, Приемаше се, че тя би използвала своето пълноправно членство в ЕС за искания към Скопие, които биха могли да бъдат свързани с историята, езика, културата, наследството и всичко друго, засягащо така наречената македонска идентичност. И понеже познаваха позициите на София и си даваха сметка, че в пряк спор ще бъде трудно различията да бъдат преодолени, което означаваше допълнителни пречки пред европейските им амбиции, решиха бавно, но системно и последователно да търсят подкрепата на международния фактор за своите претенции. Вероятно за такова разбиране помогна и вкорененото чувство, че бившата югорепублика като малка, но важна част от кръстопътното геополитическо пространство в поречието на река Вардар, винаги е била зависима от това какво ще кажат и предприемат великите сили. Това чувство е ефективно и днес.

На всичко отгоре бяха убедени, а и сега това не се е променило, че членството на страната ни в ЕС през 2007 г. е продукт на политическо решение, а не на реално състояние на държавата ни с оглед на нивото на проведените реформи и равнището на готовността ни за Съюза. Значи, намерили сме начин и съответните герои и инструменти, с които да излъжем Брюксел.

Нямаше да сме балканци, ако в такава една оценка не се виждаше и перспективата на Северна Македония да търси заобиколни пътища по пътя към евроатлантическото членство – конюнктурна геополитическа ситуация, ангажиране на чужди, но влиятелни политици за лобиране, едностранна дипломатическа активност сред уязвими среди и институции. И богато гостоприемство, за което ги бива повече от нас, прилагайки старата сръбска максима „на ручек (обяд) и най-сложните въпроси могат да бъдат решени“.

И започнаха. А последните години и месеци са върхът на тази десетилетна и повече годишна борба за убеждаване на основните политически центрове в Европа и в света, че ако няма реформи и нещата не вървят, причината е при съседа – България. Че претенциите на София за историята, езика, културата и историческото наследство са неоснователни и не отговарят на европейското разбиране. Пък и кой ще се занимава да навлиза в дебрите на споровете, с които са пълни Балканите. Нали на Уинстън Чърчил приписват фразата, че районът ни е претоварен с история, която народите там не могат да понесат.

Така с години до днес. На нас ни остава да се чудим къде беше българската дипломация да усети тази тенденция, особено ярка през последните години. Но това е тема на друг разговор, в който очевидно няма да има невинни.