Троцки можеше да си седи в София и да пише за Сталин

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. “168 часа” през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник “Труд” публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, кои виждате като големи лидери днес?
- Да теглим чертата на червено, господин Памукчиев, и да видим с ясен, точен и безпристрастен поглед тука, в Дряново, сега, в 1946 година - кои са големите творци в България? Кои са духовните ви лидери на вас, младите хора? Вашият Христо Ботев - войводата, вашият Георги Бенковски - войводата, двамата велики българи. Кои? Гошмата Димитров, Трайчо Костов, кой? Добри Терпешов? Кой? Антон Югов? Кой? Нямате! Вие бог, нямате знаме, нямате духовен водач. Не говоря за патентованите и миропомазани държавни водачи като Сталин, не - за духовните ви водачи. Поставете се за миг на мое място, с моите години и моя опит и вижте духовните си лидери. Кои са те? Де го вашият Вазов? Де го вашият Кирил Христов? Тях ги няма. А нация без големи духовни водачи загнива, погасва, дава път на плевелите и на троскота, а те имат здрави корени и ще затрият житото и ръжта, ечемика и царевицата. Държава без духовни лидери не е държава. Тя е сбор от партии, партийки и племена.

Духовният водач като Ботев обединява народа.

- Сега е време на политическите водачи, г-н Буров, не на духовните.
- Грешка. Грешите. Духовният водач обединява нацията в тежки мигове. Затова правителството на Стамболийски - в 1920 година - устрои такъв славен юбилей на Иван Вазов. Защото в 1918 година, след погрома и войната, той обедини нацията, той каза: “Българийо, на тебе аз всичко дадох” - и се затвори в къщата си на улица “Вълкович” и на “Раковски” срещу “Юнион клуб” и плака цяла седмица. Плака като дете. Аз го видях, аз го посетих, аз го утешавах, а той ме изгони... И стана - народът поиска това - духовен водач на народа ни. Той, Вазов, а не Стамбо, не Цанко Бакалов-Церковски, на когото Стамбо уреди голям юбилей, но нищо... Никакъв отзвук сред народа. Вдигна се целият Народен театър - с всички артисти - и в Бяла Черква. Там отиде и царят - да чествуват дядо Цанко. Отидох и аз, да погледам комедия.

Село Бяла Черква гъмжеше от добитък, а правителствените говеда се черпят. Низко. Срамно. Долно. Народът гледа отстрана. Извикан е за сеир. Ние, българските управници, господин Памукчиев, не знаем да правим юбилей, да чествуваме хората. Не. Ние знаем да викаме долу-горе, горе-долу и това ни допада. Там ни бива. Но да отличим човека, там ни няма. Вазов виждаше всичко и знаеше всичко. Това бе единственият българин, който не искаше да стане лидер на партия. И остана в историята ни. Ако бе станал лидер, край, щеше да се погребе като Константин Величков.

- Господин Буров, имало ли е случай в Министерския съвет, да сте се карали, да сте се ругали?
- Неведнъж, например за Троцки, през кризата 1929 г.

- Защо?
- За убежището му. Той бе низвергнат от Сталин и свален от властта. А бе някога военен комисар, министър на войната, бе вторият човек след Ленин. Сталин - за да отърве от него, решава да го екстернира. Да го изгони от страната, но жив, не да го унищожава.

- Вие кога узнахте това?
- Идва един ден при мене шведският пълномощен министър - Русия се ползуваше от услуги на шведи, на норвежци, като Нансен. И ми казва, че Русия иска да изгони Троцки, дали не ще може България да го приеме, да живее тук, в София, или някой друг град. Аз казах - да, може, защо да не може. Това е интересно. Шведът си отиде. Аз се явих в Министерския съвет и запитах Ляпчев дали има нещо против Троцки да дойде да живее в България.

Той подскочи.

- Защо да живее тук?
- Гонели го от Русия.
- Ти си луд - каза ми той. - Не ни стига нашият червен огън, ами ще наливаш масло в него. Не може. Не позволявам.
- Но защо?
- Така, не позволявам - каза ми той и приключи разговора.

Аз се ядосах. Срещам Цвятко Бобошевски и му казвам каква е работата. Троцки е в немилост пред Сталин. Гонят го, пъдят го, иска да живее при нас, в България.

- Той ли иска или няма къде да отиде другаде? - попита ме Цвятко.
- Не зная. Но един швед ми обади - търсел му убежище.
- Не ти трябва - каза ми Цвятко. - Това е опасен човек. Това е някаква опасна игра. Ще ни се наложи някой ден да вършим работа с Русия и тя ще ни има зъб. В политиката трябва да се мисли за всичко. Играта с Русия е опасна игра. Да стоим настрана.

Но аз бях любопитен човек като тебе, г-н Памукчиев, запалих се - да приемем Троцки, да го разпитаме, да ни разкаже за вътрешната кухня, да напише книга за Русия, за Сталин. И бях готов да му създам всички условия за това. Но целият Министерски съвет се обяви против мене. Аз не знаех, че Русия е канила и други държави, те да го приемат. И всички те бяха отказали. Срещу двеста кила злато Турция приела да му даде убежище в Цариград, в къщата на Талаат бей, министър-председател някога. Там той бил откаран от ГПУ и настанен. Отиват си хората от ГПУ, Турция получава златото - тя от всичко иска все да печели. А аз загубих битката с Министерския съвет.

Вечерта, същата вечер, имаше бал във Военния клуб. Аз бях поканен там, като запасен офицер и министър. Отидох и на вратата срещам, горд, засмян, Анжело. Поздравихме се.

Аз поисках да го отмина, за да се поздравим с княз Кирил и с княгиня Евдокия, които бяха също дошли на бала, но Анжело ме спря. Стисна ми повторно ръката и каза:

- Възхитен съм от Вас, господин Буров. Не съм очаквал това именно от Вас. Навярно се сещате за какво става дума...
- Не знам.
- Желанието Ви да помогнете на един наш сънародник, Лео Троцки.
- А... Кой Ви каза?
- Един Ваш приятел.
- Но аз говорих...
- Говорили сте с най-добрите си приятели и един от тях ми обади. Вие сте се държали хуманно, геройски. И сте искали да помогнете на един човек в беда. Това още повече ме задължава към Вас. И за отплата искам да Ви предупредя - не давайте заем на Лерински.
- Какъв Лерински?
- Коста Юрданов Лерински, банкерът, който търгува със злато и бижута. Тихичко се подготвя за голям изкуствен фалит.

Никога не бях го виждал толкова щастлив, толкова благоразположен към мене. Той се радваше така, като че ли бях помогнал на брата му или на баща му. Толкова се разнежи.

Хванах го под ръка, отведох го под колоните на втория етаж и го попитах:

- Анжело, моля те, не ме върти. Кажи ми направо - кой ти обади?

Не ми каза. Само ми повтори да не давам заем на Лерински. И отиде, та купи един огромен букет на жена ми и є го подаде пред всички. Княгиня Евдокия позеленя. Тя очакваше, че той ще го даде на нея, а той го даде на жена ми. И ми пошепна: “Ние, евреите, страшно се гордеем с Лео Троцки - военния министър на Червената армия, най-властния евреин на света. Човекът, който е командувал една десетмилионна армия. Това не е малко, нали? Военен гений като Наполеон, като Александър Велики. И сега е в изгнание. Ние, евреите, образуваме фонд “Лео” - Лев Давидович Троцки, и ще го подкрепяме и поддържаме където и да отиде. Ако дойде в България ние, евреите, ще внасяме на държавата по пет милиона лева годишно, за да го охранява, и по два милиона за детските трапезарии на името на Лео Троцки...

(Следва утре)