Ако здравеопазването е приоритет на болшинството от политическите партии, които ще участват в изборите за нов парламент, това е добра новина за българските избиратели. Още по-добре би било, ако те са разбрали, че няма леви и десни решения, а само добри и лоши, както ни учи горчивият опит на всички управления досега.

Основната полемика се свежда главно до проблемите на здравното осигуряване, което трябваше да ни отдалечи от модела „Семашко“, по който работеше здравната система преди 1989 г. Административно-командният модел на управление трябваше да бъде сменен от друг, демократичен като форма на участие и управление на здравната система, наречен „здравноосигурителен“, който, оказва се, все още е непозната територия за българската политика и практика. И ако някой приема тези думи за твърде силни, ще го помоля да сравни две правни норми.

Първата е чл. 52 ал. 1 от Конституцията на Република България. „Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред определени със закон.“ Следващата норма е чл. 1 ал. 2 от Закона за здравното осигуряване. „Здравното осигуряване е дейност по набиране на здравноосигурителни вноски и премии, управляване на набраните средства и тяхното изразходване за купуване на здравни дейности, услуги и заплащане на стоки, предвидени в този закон, националните рамкови договори (НРД) и в застрахователните договори.“ Както се вижда, в закона гражданите изчезват заедно с техните права и на тяхно място вместо „безплатното“ идва „купуването“. Разбира се, някой ще каже, че безплатен обяд няма, но за какво безплатно нещо става въпрос, когато цял живот за твоето здраве са внасяни осигурителни вноски, било то лични или от държавата. В крайна сметка здравната реформа започна с това, че срещу своите вноски гражданин се надяваше, че ще получи онова, което му гарантират конституцията и законът, а няма да чака какво ще му отпуснат партията и бюджетът. Вярно е, че по-надолу в чл. 4 от ЗЗО се говори за това, че здравното осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ, но разликата между „достъп до помощ“ и „достъпна помощ“, за която се говори в конституцията, е огромна. Това, което имаме сега в закона, е като в магазините - имаш достъп до всички стоки, но достъпните стоки, които ти трябват и можеш да си позволиш, са малко.

В европейските страни осигурените граждани решават колко ще платят и какво и колко ще получат срещу това от здравната система чрез техните представители в управлението на националните им здравноосигурителни каси. В България колко ще внесеш и колко ще изхарчиш решава министърът на финансите. Той може да ти вземе спестяванията от вноски (и то какви спестявания) и после да ти каже, че ще се простираш в рамките на средствата, останали ти след грабежа. И понеже средствата за здраве винаги са недостатъчни, вместо да се конкурират за тях, т.нар. изпълнители на медицински услуги се опитват да си гарантират печалбата, която им се полага като на търговци. Това обикновено става чрез лобистки прокарания в закона т.нар. Национален рамков договор, в който главно действащо лице е лекарският съюз, и разбира се, интересите на съсловието. За фармацевтичното лоби схемата е подобна. С това кръгът от интереси се затваря и вероятно няма нищо лошо, освен ако сте забелязали, че никъде в него не става дума за интересите и участието на осигурените лица, сиреч гражданите.

Вероятно някой ще попита защо забравям за надзорния съвет на касата, който по закон има доста правомощия. Отговорът на този въпрос е, че не си спомням кога този съвет е ползвал тези правомощия в интерес на осигурените, отхвърляйки домогванията на министри и заинтересовани съсловия.

Вероятно поради това, че една публична по презумпция национална структура е изградена по български като холдинг на чисто търговски принцип, някои желаещи да получат своя дял от този бизнес непрекъснато говорят за демонополизация на здравната каса. Какво обаче се случва, когато една недофинансирана каса се раздели на няколко алтернативни, любопитните могат да разберат от опита на Чехия в началото на прехода.

И понеже очевидно е необходимо нещата в тази важна „на живот и смърт“ област да се променят, вероятно би било по-добре да се приложи бизнес, а не пазарен подход. Бизнес подходът на първо място означава строг контрол на приходите и разходите в системата. Това предполага както знаем кой, кога и колко осигуровки плаща, така и да знаем кой, кога и какво е ползвал от здравната система. Разбира се, това означава електронно здравно досие за всеки осигурен заедно със съпътстващите го здравна карта и електронна рецепта. Знаейки точно кога, къде, как и с какво е лекуван всеки пациент, здравната каса ще може да остойности медицинските дейности реално, а не съсловно, както се случва често с някои здравни пътеки за сметка на други. Вероятно тогава и самите пътеки ще изчезнат като ненужни и ще може да помислим за диагностично свързаните групи.

Бизнес подходът означава също така здравната каса да работи с бизнес партньори, подбирани при ясни правила и изисквания на конкурсен принцип, а не с бизнес натрапници, криещи се за прословутия НРД. Все пак музиката се плаща от този, който я поръчва.

Вероятно като част от промените си струва да се замислим и за връщането на демократичното начало, заложено като основен принцип в здравноосигурителния модел на публичните здравни системи. Необходимо е да отдадем заслужено място на осигурените лица при формирането, реализирането и контрола на политиката на здравната каса. Да не забравяме, че така наречената национализация на същата тази каса започна с премахването на общото й събрание, където имаше представители на всички заинтересовани страни.

След 17 години здравни мъки изглежда е време да направим и следващата важна крачка. Някой трябва да каже онова, което е очевадно за цялото общество - а именно, че общественото здраве не може да бъде предмет на търговска дейност. Европа, към която принадлежим, има достатъчно на брой нетърговски публични здравни системи, в които интересите и на пациента, и на лекарите са добре защитени и които можем да ползваме като модел. „Когато става въпрос за здравето, то е Божи дар, който не може да зависи от това дали човек е богат или беден.“ С тези думи започна здравната реформа на президента Клинтън още при първия му мандат и вероятно трудно може да се обори тяхното послание.

Очевидно изброените дотук промени, както и много други произтичащи от тях, са невъзможни за реализация в рамките на един мандат. Това предполага приемането на национална здравна стратегия с ранг на закон, която всички български правителства трябва да следват в своята политика, надграждайки стореното от предшествениците си, пестейки ресурсите и енергията на обществото, което отдавна е узряло за промяната..