Дали фиксиране на минималната работна заплата чрез единствения критерий процент от средната заплата за изминал период е умното решение? 

Започва се с въпроси като: променяме или запазваме данъците, ако да – кои и как, какви са ефектите върху общите приходи, но и върху икономическата активност и т.н.

В по-общ план – цялата политика за обезщетенията трябва да се постави на дълбоко обсъждане

Замисълът на служебния министър на финансите да ограничи развихрянето на популистки предложения, застрашаващи фискалната стабилност, започва да се пропуква – поне според вече внесените и частично приети до настоящия час решения.

Логиката изглеждаше солидна – само изпълнителната власт може да предлага бюджетен закон, защото тя ще трябва да го изпълнява, съответно, при отказ от внасяне на годишен бюджет за 2023 г. няма как Народното събрание да си преправи рамката по усмотрение и с оглед на извличане на дивиденти за вероятни скорошни избори. Дяволът обаче е в детайлите – дори да не се приеме годишен бюджет, ограничението да се харчи в рамките на този от предходната (т.е. 2022 г.) година има важно изключение. Народното събрание съвсем легитимно може да приема промени в данъчните закони – което влияе на приходите в хазната, както и в други закони, които директно създават допълнителни или нови разходни ангажименти. Партиите очевидно решиха да се възползват амбициозно от тази възможност.

Къде е проблемът? Най-просто казано, думите имат значение – не е случайно, че традиционно използваме понятия като „бюджетна рамка“, „пакет бюджетни закони“, „пакет данъчни закони“, „политика по доходите“, „политика по дефицита и дълга“ и т.н. Това означава, че добрата практика е, а и здравият разум го подсказва, да се прави една взаимно-обвързана рамка, в която се отчита очакваната динамика на икономиката, основни показатели за стопанската активност и оттам – за потенциалните приходи, да се оцени какви промени в заплати, пенсии, социални плащания е разумно да се предприемат, доколко са приоритетни и в каква степен на готовност са предлаганите за финансиране инвестиционни проекти и така нататък.

Започва се с въпроси като: променяме или запазваме данъците, ако да – кои и как, какви са ефектите върху общите приходи, но и върху икономическата активност и т.н. От страна на разходите – има ли приоритети, как да се разпредели увеличението на приходите по функции и икономически елементи, ще се променя ли структурата на социалните програми или само стойностите по съществуващи мерки и така нататък.

Това трябва да ни дава отговор на въпроса защо имаме както законодателна, така и изпълнителна власт – подобни детайлни анализи, разчети и различни варианти могат реалистично да се очакват от министерството на финансите, не от 240 депутата и със сигурност не за няколко дни.

И тук не говорим за плъзгането по лесната реторика за „популизма“ – да, естествен е стремежът да се предлагат наглед популярни неща, но става въпрос за рискове от хаотични и необвързани една с друга и в обща рамка нови или изменени политики, които могат да имат значителен бюджетен ефект. Ако зададем на произволен народен представител другата седмица въпрос „с колко увеличихте бюджетния дефицит с гласуваните десетки текстове“ е слабо вероятно да получите отговор.

Какво да се прави не е лесен въпрос в тази политическа ситуация, но все пак ИПИ ще предложи решения в рамките на дискусията „(Без)Алтернативен бюджет за 2023“ на 12 декември. Тук ще маркираме проблемите с част от предлаганите разходни и данъчни инициативи.

Най-често коментираното е новият начин за определяне на минималната работна заплата. Тази държавна регулация така или иначе съществува и винаги се повишава, така че тук новина няма. Но дали фиксиране чрез единствения критерий процент от средната заплата за изминал период е умното решение? Вместо на маратонски заседания с половин час изказвания, това трябваше да е резултат от сравнение на поне 3 варианта, с изчисления при различни сценарии. Изглежда интуитивно, че при близо 20% инфлация заплатите растат и трябва да растат – включително в публичния сектор и определяната от правителството минимална заплата. Но с колко точно, от кой месец, до какъв бюджетен ефект ще доведе това – сметки няма.

Сходни са и идеите в социалната сфера. Да вземем сумата за втората година в майчинство – вместо 710 лв. да се плащат 850 лв. Използват се разхвърляни аргументи – например, че трябвало да бъде равна на минималната заплата. Само че заплатата се облага, обезщетението – не, така че това привидно правило „издиша“. В по-общ план – цялата политика за обезщетенията трябва да се постави на дълбоко обсъждане. България – впрочем, пак с чисто конюнктурни политически мотиви по време на тройната коалиция – въведе най-дългото майчинство с пълен заместващ доход. Има ли анализ дали това води до повече раждаемост, какво се случва с майките на пазара на труда и всякакви други ефекти, които си струва да се оценят? Същото става и с обезщетенията за втората година – това перо вече нараства до 400 млн. лева годишно, което никак не е пренебрежима сума.

В същото време, наблюдаваме пореден отказ от промени в структурата и подхода в социалното подпомагане, които да насочват по-добре социалните трансфери именно към най-бедните. Едва ли депутатите знаят, но ако се поинтересуват, хората са най-ниски доходи в България получават обща подкрепа от около 30 милиона лева, насочена към под 30 хиляди домакинства. Това ли са само бедните в страната? Няма и идеи как да се използват по-рационално средствата, отделяни за хората с увреждания – засега е по-малко, но на 650 хиляди души, повечето от които едва ли имат особена нужда от 30-40 лева на месец, за сметка на други, за които са напълно недостатъчни за независим живот и интеграция. Имаме ръст на цените на енергоносителите, най-силно усещан от най-бедните, които се топлят с дърва. И тази програма не се пипа, само се правят конференции (от години със сходна програма) за подходите към дефиниране на енергийната бедност.

Ако говорим за високите цени на горивата, не трябва да пропускаме и транспорта – въвели сме глупава субсидия от 25 стотинки на литър „на глава“. Тя обаче не е насочена към тези, които действително страдат от високата цена не само на горивото, но и на транспортните услуги. А преброяването съвсем скоро показа, че над 20% от заетите пътуват до работно място в друго населено място – много от тези хора понасят сериозен удар в домакинските си бюджети, а насочена и адаптирана към тях и техните работодатели мярка няма.

Вероятно не звучи добре да се сравнява „нуждата“ или „страданието“, но в реалността държавата работи с ограничен ресурс и трябва да се търси начин как с всеки лев социални разходи да се постига облекчаване на най-тежките потребности на най-уязвимите.

И така, опитът на парламента да поеме на ръчно управление бюджета изглежда ще доведе до две последици. Първо, ще имаме допълнителни разходи от неясно колко милиарда – министерството на финансите в средата на ноември ги оцени на между 3,6 и 4,8 милиарда - скрепени в закони и извън възможността за корекция от изпълнителната власт. И понеже нямаме внесен бюджет с детайлни сметки, знаем само с колко раздуваме дефицита, но спорим колко ще стане финално след приемане на всички идеи. Второ, и вероятно по-важно в средносрочен план – голяма част от влошаването на фискалната рамка няма да е обмислено и насочено към постигане на най-належащите цели, включително и тези за подкрепа на най-бедните и увеличаване на доходите, с каквито всъщност бяха аргументирани и „продадени“ на публиката.

*От Седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика, със съкращения